разбирам. Щом съм решил да вържа момиче, дето си пада по друг, знам какво трябва, ако човекът е поне малко нормален — просто хващам неговия номер и го разигравам още по-добре. Но ето я Гей — хлътнала до уши по смотаняк, който върти Бог знае какви игрички. Казват, че любовта била сляпа, че никой не можел да разбере жените и тъй нататък; обаче преди да срещна Гей, смятах всичко това за празни приказки. И това ми било невинна младост!…
Станах да си вървя.
— Дано всичко стане както искаш, Гей. Ако ли не — помни, че съм до теб. Потрябвам ли ти за каквото и да било…
— О, благодаря, Лио. Но няма да се наложи. Ти не познаваш Били.
— Да — казах аз. — Не го познавам.
Тя отвори вратата на „Франклин“, после се обърна и ме погледна.
— Толкова е спокойно с теб, Лио…
Не точно това исках да чуя, но трябваше да се задоволя. Поех назад сред розови видения.
Говоря съвсем сериозно. Помните ли как е било при първата среща с момиче? Не с някоя случайна симпатия, а когато е истинско чувство. Нали ме разбирате — да желаеш момичето тъй отчаяно, че да не смееш да го докоснеш. Чувстваш се пълен до края и в същото време някак кух. Все едно. Знаете какво имам предвид.
Бедният Били, а? Виж ми окото!
Съботата беше ужасно натоварена. Сириеца непрекъснато обикаляше, раздаваше ръкостискания и се усмихваше, а ние с готвача бяхме в пълна бойна готовност. Обаче поне не трябваше чак толкова да наглеждам как се държат с Гей. Тя се учеше бързо. Фалшивата й усмивка бе станала още по-широка и вече не се стряскаше, когато на дансинга я попритиснеха малко по-плътно. Справяше се чудесно.
Около девет взе да пристига екипажът на „Уондърфорд“. Зърнах двама-трима познати, между тях един дребен швед, с когото особено си допадахме. Той единствен ме подкрепи при онзи търкал в Бостън.
— Стой! — викнах аз, щом го видях.
— Кой? — тутакси изрева той.
— Свой! — отвърнах аз, после му стиснах ръката и отпуснах една бира за сметка на заведението.
И като стари моряци двамата набързо си разменихме клюки за разни познати. Блеки бил останал в Ривер; при последното плаване първият помощник се разбеснял; ченгетата спипали Мърфи по отпечатъците — имал старо дело за фалшификация.
— Жалко, че вече не си на коритото — приключи шведът. — Щях да те запозная с Парахода.
— Тоя пък кой е?
— Трюмов работник, взехме го в Бейон, като изхвърлиха Дайдън. Взима за чиста монета каквото и да му речеш. Една вечер срещнахме яко вълнение и му подхвърлихме, че ще е добре да си събере багажа. Тая нощ, викаме, ще трябва да влезем в лодките. Бога ми, взе, че го направи! Отгоре на всичко надяна спасителната жилетка и викна един от нашите да я завърже. Представяш ли си? — Шведът отпи от бирата. — Друг път помощник-механикът два часа му обяснява как работят горелките и като реши, че е разбрал, остави хлапака в машинното. Петнайсет минути по късно се връща и що да види? Водата спряна, а горивните кранове и на трите двигателя завъртени до дупка. Накрая откри хлапака да играе на карти в столовата. Бил отишъл да пийне вода и забравил, че е на вахта!
— Леле Боже! — възкликнах аз. — Как му е името?
— Нямам представа — отвърна шведът. — Викаме му Парахода.
— И откога е при вас?
— Около година.
— Година? Как е изтраял толкова?
Шведът се навъси.
— Заради шефа. — Той потри показалци един в друг. — Хлапето ги приказва едни, дето са километър дълги и три километра дълбоки, пък и чете разни шантави книги. Всичко започна когато шефът го видя да чете „Юрген“ от някой си Кейбъл. Нали помниш шефа? И той си пада чешит. Е, разбъбриха се за тая проклета книга. От тогава насетне хлапето съвсем се разпаса. За щяло и нещяло търчи при началството, а пък вахтата напуска с четвърт час по-рано. Туй, неговото, не е работа, братче, ами жива екскурзия.
— Симпатяга — рекох аз. — Познавам наоколо поне трийсетина адски добри моряци, дето си търсят работа.
Шведът вдигна халбата и пак я остави.
— За вълка говорим…
Един хлапак се провираше през дансинга в наша посока. Беше пиян, но не чак толкова, колкото се правеше. Издокаран с двуредно сако, пурпурна риза, панталони с по пет подгъва от всяка страна и обувки с квадратни бомбета. Отстрани под ухото му — между нас казано, доста мръсно — стърчеше възелът на най- разкошната жълта вратовръзка в целия Юг.
— Здрасти, шведче, здрасти мой човек — изцвърча той. — Да те черпя една бира?
Шведът ми намигна и поръча две бири. Хлапакът залитна към грамофона и взе да оглежда плочите докато шведът плати. После се върна и веднага награби халбата.
Шведът пак ми намигна и рече:
— Хей, Параход, я покажи какво прави кучкарят.
Хлапакът излезе на дансинга и взе да лае, размахвайки въображаема мрежа. Не беше смешно, но всички избухнаха в смях, защото глупакът ужасно се излагаше. Смехът бе жесток, презрителен, ала Парахода сякаш не го усещаше. Или просто не му пукаше. Тъй де, нали стоеше над тях.
— Хайде сега кормчията! — изрева някой.
Парахода сграбчи невидим щурвал и врътна въображаем кораб трийсет градуса вляво. Цялата кръчма крещеше, цвилеше и виеше от възторг.
— Сондьор!
— Кондуктор!
— Хей, Параход! — изрева шведът. — Я изпей „Широките панталони“!
И той запя. Песента не беше нито весела, нито мръсна. Просто калпава. Приеха я доста добре. След като свърши, той се върна на зигзаг към бара. Но веднъж надушили плячка, вълците не искаха да я изпуснат; ловният сезон за наивници беше открит. Грабнаха Парахода и взеха да го наливат с бира до пръсване.
Точно тогава видях Гей. Беше застанала с гръб към бара и гледаше с изумен ужас и отвращение. Минах зад бара, облакътих се и я потупах по рамото.
— Голям цирк, нали?
— Лио, какво му става? Какво го прихваща? Пиян ли е? Изглежда болен. Защо го карат да прави това?
— Нищо му няма, Гей — казах аз. Тя не ме погледна, не откъсваше очи от Парахода. — Не е пиян, само се перчи. Но скоро ще бъде. Правят си майтап с него, защото е глупак и толкоз. Гей! — повиших глас и ме обзе ужасно подозрение. — Гей! Какво ти е?
Вместо отговор тя изведнъж се втурна в тълпата около Парахода и взе да разблъсква хората с лакти. Онзи тъкмо подхващаше за трети път „Широките панталони“, когато тя най-сетне си проби път и изкрещя:
— Били! Били! Престани, Били!
— Боже мой! — изстенах аз.
Парахода спря да пее, вгледа се в нея, тръсна глава и пак се вторачи.
— Гей…
Гей бе забравила „Котвата“, работата, Лио… всичко, освен че нейният Били се правеше на глупак. Подхвана го тихо, сред мъртвешката тишина, настанала в залата. Грамофонът свиреше „О, прекрасен Тексас“, но изведнъж застърга и млъкна, защото някой дръпна щепсела. Гей имаше великолепен сценичен глас — всяка сричка се чуваше ясно и звънко.
Не помня какво каза. Тъй или иначе, не е за повтаряне. Казват, веднъж Линкълн изрекъл тъй силна и трогателна реч, че после никой не си припомнял нито дума. Гей стори същото. Не се спомням думите, но
