Совалка

— Аз съм виновен, господин полицай. Аз го блъснах.

Полицаят бутна фуражката си назад и го огледа.

— Да бе! Колкото и аз. Петдесет души видели как хукнал да се хвърли, ама ти си го блъснал. Я върви да спиш, мой човек. Изчезвай; имам си работа.

И той му обърна гръб.

Леко замаян, Тобин отмина три пресечки докато осъзна, че можеше да принуди полицая да му повярва. Пое назад и вече бе на половината път, когато разбра, че в такъв случай полицаят ще трябва да го арестува за разпит. Арестът е наказание; значи нещо щеше да го осуети! Той беше… неуязвим.

Тобин уморено опря рамо в един уличен стълб и се помъчи да разсъждава. Всеки убиец допуска фатални грешки; очевидно и той не бе изключение. Сега го знаеше. Каквото и да стореше, когото и да убиеше, нещо щеше да го спаси от обвинението. Трябваше да има изход!

Щеше да опита пак. Щеше да продължава, докато извърши очевидно убийство.

На близкото кръстовище друг полицай регулираше движението. Тобин отиде при него и измъкна револвера му. Полицаят изобщо не усети, защото отсреща две коли с трясък се врязаха една в друга. Човекът хукна натам и остави Тобин с револвер в ръка. Нямаше съмнение, че ще открие липсата едва когато Тобин изчезне. Тобин тръгна след него и задигна няколко патрона. Никой не забеляза…

Избра си оживен ъгъл и подходяща жертва — млад мъж с дипломатическо куфарче. Деляха ги само няколко метра. Тобин стреля четири пъти. Човекът изкрещя, хвана се за гърдите и падна. Хората с викове се втурнаха към него. Някакъв идиот връхлетя върху Тобин с всичка сила и револверът отхвръкна. Един минувач го вдигна… Но защо да навлизаме в подробности? Полицията дойде и отведе нещастника. Никой не бе видял Тобин да стреля. Хората помнеха само как чули вик и видели мъртвеца да пада. Тобин остана в тълпата, докато линейката и полицейската камионетка откарваха невинните му жертви.

Един съвсем нов и различен Тобин се добра до някаква малка градинка и тежко седна на пейката. Вече нямаше и следа от наперения вид, лекомислената усмивка и гордо вдигнатите рамене. Днес Макилейни Тобин не можеше да изпита страх, но бе пределно объркан.

По някое време забеляза до себе си дрипава фигура. Двамата се разпознаха едновременно. Младежът скочи на крака.

— Ти! Кой… що за твар си ти? Нали ти ме накара тая сутрин да легна под колата? Що ли не те… — Младежът залитна и вкопчи пръсти в ръба на скамейката. Явно днес финансовите операции не бяха донесли успех. — Сигурно на майтап… Ама че начин да си спестиш половин долар…

И той се отдалечи, опитвайки да стъпва с достойнство. Тобин гледаше подир него. Изобщо не му хрумна, че с един долар сега може да спаси човешки живот. „Ама че начин…“ Думите звучаха отново и отново в изтощения му мозък. Ама че начин да умреш — като легнеш под камион.

Тобин се разсмя. Изрева. Не само за убийство се плащаше със смърт. Имаше и… самоубийство!

Но къде? Кога? Нейде, където да не му попречат. И по начин, който не може да се провали. Отрова? Ще я повърне. Въжетата се късат; пистолетите правят засечки. С газ не е сигурно. Ножовете се чупят или не улучват където трябва.

Най-сетне прие истината като истински мъж, какъвто беше. Нямаше как да се самоубие, понеже днес не можеше да умре. Нищо. Щеше да продължава докато спечели или загуби… а досега не бе губил нито веднъж.

Спря такси и се прибра.

Макилейни Тобин вечеряше в обичайното си величаво усамотение. Вече донякъде си бе възвърнал самообладанието. Чувстваше се малко печален, но след като знаеше какво му предстои, можеше да го понесе. Значи тази нощ щеше да умре. Най-богатият, най-могъщият човек откакто свят светува, трябваше да умре. Каква зловеща ирония. Защо ли не предпочете скуката? Можеше да притежава властта си до безконечност. А той сам я бе ограничил до мига, когато заспи. Щом заспеше, щеше да плати цената за това, че не бе плащал — смърт. Не, трябваше да има изход! Един последен опит…

— Ландис!

— Господине?

— След петнайсет минути искам цялата прислуга да е в библиотеката — камериерките, градинарите, шофьорът, всички. Ти също.

— Много добре, господине.

Дойдоха всички — двайсет и шестима заедно с Ландис. Тобин им нареди да седнат, заключи вратата и прибра ключа в джоба си.

— Повиках ви за свидетели — започна той. — Искам цялото ви внимание. Всички ще следите всяка моя постъпка, ще слушате всяка дума и ще запомните какво да кажете, когато дойде полицията. Няма да се изненадвате. Няма да има писъци, припадъци и опити за намеса. Ригс, Крамп, елате насам. И ти, Ландис.

Градинарят и шофьорът се извисиха от двете страни на иконома. Тобин скръсти ръце и се облегна на писалището.

— Ландис, ти няма да се плашиш и да протестираш. Ригс, Крамп, дръжте го здраво.

Това би трябвало да свърши работа, помисли Тобин. Жалко, че не се бе сетил по-рано.

Отиде до стената и свали тежкия ятаган. Острието беше от дамаска стомана и Тобин знаеше, че с лекота ще издържи древното изпитание — да разсече перушинка във въздуха.

— Извий глава настрани, Ландис. Точно така. Виждат ли всички? Добре.

Той вдигна острието високо над главата си и го стовари с все сила. Стоманата сякаш се сля с шията на Ландис; като че никога нямаше да спре да потъва. Тобин видя ужас по лицата наоколо, ала никой не помръдна. Не бе и предполагал, че в това мършаво тяло има толкова много кръв.

— Пуснете го.

Мъртвецът се свлече с глух, влажен звук.

— А сега — каза Тобин — всички ще изчакате кротко да мине един час. После ще повикате полиция и ще разкажете какво е станало.

— Да, господин Тобин — отвърнаха всички в хор.

— Лека нощ.

Няколко минути по-късно той лежеше удобно под завивките и обмисляше станалото. Харесваше му изтънченият подход. Ония следобедни убийства… бяха се провалили, защото разчиташе на случайността. А тя застана срещу него. Но взимайки нещата в свои ръце, той бе отстранил всяка случайност. За предишните убийства не можеха да го винят, следователно не заслужаваше смъртно наказание. Но за това трябваше да го обвинят.

Всичко се случи в деня на неговото могъщество, тъй че трябваше да остане безнаказано. Върху бюрото му имаше подписано самопризнание, вторият екземпляр вече бе заминал по пощата. Фактът, че при нормален ход на събитията наказанието щеше да дойде седмици или месеци след убийството, нямаше ни най-малко значение. Оставаше простата истина, че е извършил нещо, заслужаващо смърт. Стигаше му и той бе доволен от себе си и света.

Дълго лежа, гледайки как в пепелника върху нощното шкафче цигарата му се превръща в стълбче бяла пепел. Когато тя догоря, Тобин се прозина, протегна се лениво и щракна лампата. Последното, което чу, бе далечният звън откъм вратата. Сигурно беше полицията. Той се усмихна и заспа.

— Значи той успя. Размина му се. Признавам, че съм възмутен — казах аз на човека.

— Чакай. Не съм свършил.

— Но…

— Денят на неговото могъщество не бе приключил… не съвсем. Слушай.

Макилейни Тобин се събуди спокойно. Усмихна се. Сигурно беше полицията. Чу далечния звън откъм вратата. Щракна лампата, протегна се лениво и се прозина. Погледът му падна върху нощното шкафче. Над стълбчето изстинала пепел взе да се вие дим; появи се кръгче хартия, което растеше и се превръщаше в