— Не биваше да ми даваш невярна информация.
Тобин посегна към телефона.
— Да, господине?
— Продавайте „Синтетик“.
— Да, господине.
Крил стоеше съвършено неподвижен.
— Осемдесет хиляди души — болни и деца, Тобин — ще страдат заради теб. И заради моята измамна надежда.
— Сега ще се самоубиеш ли, Крил? — дружелюбно запита Тобин.
— Какво…
— Казвай!
— Какво друго ми остава?
— Крил, тази сутрин опитах да направя нещо, обаче не стана. Трябва пак да опитам. Ти ми се струваш подходящ. Да се знае, че никого не изоставям в беда. Крил, не искам да ми цапаш кабинета. Върви да умреш в чакалнята. Тръгвай!
Крил го изгледа странно и устните му потръпнаха. Тихо затвори вратата зад себе си.
Тобин се зае да рисува в бележника си преплетени кръгчета. След малко интерфонът забръмча.
— Да?
— Господин Тобин! Току-що господин Крил рухна в чакалнята.
— Ц-ц-ц! Ще се оправи ли?
— Той… той е мъртъв, господин Тобин.
Тобин изключи и тихичко се разсмя. Добре де. Нямаше да е първият, измамил смъртта, като й подхвърля другиго.
— Сайкс!
Секретарят изникна като дяволче от кутия.
— Господин Тобин, аз… аз неволно чух какво казахте на господин Крил. Това… това е зловещо. — Той избърса с кърпичка заешката си физиономия. — Казахте му и… и той… Божичко!
Това бе досадно.
— Сайкс, не си чул нищо, съвършено нищо. Разбра ли?
Сайкс безизразно проговори:
— Викахте ли ме, господин Тобин?
Тобин кимна по-скоро на себе си, отколкото на Сайкс.
— Колко души дойдоха от Борсата?
— Над хиляда и сто, господине. Боя се, че повече няма да дойдат. Останалите не са на място или поемат риска да откажат.
— Хм-м-м. Заръчай да им впишат в договорите сто процента вместо деветдесет. Глупаци… Свържи се с всички по телефона. Ще говоря с тях едновременно.
— Да, господине.
— После слез в залата и кажи на другите да кротуват докато дойда.
Когато остана сам, Тобин се усмихна лъчезарно. Вървеше му като по вода. Както бе тръгнало, щеше да приключи към два следобед и да разполага с цялата вечер. Колко забавни неща му предстояха! Телефонът иззвъня.
— Разговорът ви, господине.
— Колко души са на линия?
— Шестстотин двайсет и четири, господине.
— Добре. Включвай ги… Здравейте. Говори Макилейни Тобин от Ню Йорк. Искам всеки от вас да ме слуша много внимателно. Не затваряйте. Всеки един от вас ще подпише документ, с който ми прехвърля всичките си капитали, имоти, влогове и предприятия. Всичко, което притежава изцяло или отчасти. Без задни вратички; искам железни договори. Искам ги подписани, заверени и пуснати по пощата в срок от двайсет и четири часа. Няма нужда да ви увещавам или заплашвам; ще постъпите както казвам, защото желаете и трябва да го сторите. Никому не ще позволите да ви спре или промени документите по какъвто и да било начин. Ако някой от вас желае, може да подаде молба за назначение при мен. Ще получи заплата според способностите си. Това е. Зарежете всичко и пристъпете незабавно към договорите.
Той остави слушалката и включи интерфона.
— Свържете ме с високоговорителите в заседателната зала.
Повтори посланието по високоговорителите. Над хиляда души кротко напуснаха залата и тръгнаха към канторите и домовете си, за да обмислят как най-добре да се разорят.
— Нямах представа, че ще е толкова лесно — весело промърмори Тобин. — Да видим сега… около сто и трийсет души не са получили посланието ми. Това означава, че разполагам с хиляда и седемстотин представители на Борсата. Вероятно стигат, за да унищожа несъгласните. Сайкс!
— Господин Тобин?
— Чака ни потоп от извънредно ценна кореспонденция. Искам да удвоиш персонала и да съставиш план за обединение на предприятията. Приготви го час по-скоро. Две седмици би трябвало да ти стигнат. Сайкс, тази фирма отива нагоре… Погрижи се за документите.
Е, това бе всичко. Тобин разполагаше с достатъчно мощна организация, за да смаже всяка съпротива, а най-добрите финансови умове щяха да работят за него. Притежаваше цялата финансова структура на Съединените щати и държеше света в мъртва хватка. Това стигаше, за да му осигури приятни занимания през идните десетина хиляди години. Колкото до третото желание… утре щеше да пожелае вечен живот докато сам не му сложи край. Трябваше да спомене и още нещо — никакви болести; вече не бе съвсем млад. Е, утре щеше да му мисли.
Към три часа приключи с работата и остави подробностите на Сайкс.
Макилейни Тобин отново отказа кола и остави Сайкс по-смаян дори от Ландис. Тръгна небрежно по улицата, като се озърташе в търсене на нещо забавно. Едно кафене му се стори подходящо; влезе и поръча кафе. Мразеше кафето по заведенията, но днес… днес всичко беше различно. Дори изтънченият му вкус не се възмути от мътната помия.
Взе следобедния вестник и нетърпеливо разгърна страниците. Дребна бележка на една от вътрешните страници привлече вниманието му. „Рудолф Крил, брокер… сърдечен удар…“ Тобин се разсмя тихо. Утре нямаше да е на вътрешните страници. Не и след като в Благотворителното обединение узнаеха какво е станало. Ама че майтап! Сърдечен удар ли? Та Крил чисто и просто…
Усмивката му застина. Сърдечен удар? Ами че това изобщо не бе престъпление! Вярно, в случая ставаше дума за самоубийство — Крил умря по своя воля. Но… не беше убийство.
Тобин запрати чашата на пода и стана. Мина покрай слисания касиер, който успя да измънка:
— Сме-сме-сметката, моля…
— Млъквай! — процеди Тобин без да извръща глава и продължи напред. Тая работа никак не му харесваше. Трябваше да убие някого или да плати цената на своята безнаказаност.
И изобщо чия идея бе смъртното наказание за убийство? Благословена цивилизация! Тобин презрително изсумтя. Ако убиеш някого достатъчно хитро, за да измамиш обществото, няма никакво наказание. А обществото убиваше и без наказание. Армиите…
Тобин беснееше. Смяташе, че се е отървал от човешката глупост веднъж завинаги. А сега дори и при свръхчовешкото си могъщество трябваше да слезе надолу… да се кланя на идиоти. Трябваше да убие някого тъй несръчно, че незабавно да разберат и да го открият. Той ускори крачка. Нямаше време. Бе загубил часове…
По стар навик щастливият случай побърза да го навести. Оживено кръстовище, завиващо такси, човек на ръба на бордюра…
Тобин го блъсна. Сега не бе като сутринта. Този път гумите се движеха, при това бързо. Този път изстискаха кръв, захапаха кости и дрехи. В ужасния миг преди тълпата да забърбори, Тобин видя, че сега е успял. Човекът бе мъртъв. Не може да накълцаш някого така и да оживее.
Един полицай с бележник в ръка събираше имена и факти. Тобин пристъпи и го потупа по рамото.
