какво са сторили други хора с моите три желания. Понякога се смееше от сърце, друг път се навъсваше и прехапваше устни.
Мнозина от тях съвсем не изглеждаха глупави, ала в крайна сметка желанията неизменно им носеха мъка. След прибързани решения някои се връщаха към предишното положение, други пожелаваха прекалено много и губеха разсъдъка си. Нарядко се срещаха философи, които заявяваха, че са щастливи в малката си градинка. В изпълнението на трите желания като че нямаше капка коварство. Всеки получаваше точно каквото поиска. И все пак всички страдаха от властта, която им давах, понякога страдаха неописуемо.
Когато мислеше за това, Макилейни Тобин пощипваше устната си и се навъсваше. Твърдо реши да ме надхитри. Според мен не бе честно — желанията си бяха негови. Значи не мен, а себе си трябваше да надхитри. Интересно, дали имаше чак толкова ум? Никой друг не бе поемал подобно начинание. Мисля, че не му се сърдех — аз никога не се сърдя.
Докато Макилейни Тобин се подготви за мен, минаха две години, през които бе избрал и отхвърлил хиляди желания. Разбрах, че е готов, защото започна да страда.
— Може ли да поговорим, преди да ти кажа желанията си? — запита той, когато ме зърна отново.
— Разбира се.
— Когато изпълняваш желание, цялостно ли е то? Например, ако поискам да стана птица, дали ще е птица като другите, или ще се различава?
Усмихнах се.
— Макилейни Тобин, ти си първият човек, който ми задава този въпрос. Да, ще се различава, защото в теб и във всички хора има нещо недостъпно дори за мен. Една малка частица, която е съвсем като теб и все пак различна. Тя може да наблюдава и чувства, но само според твоите правила. Няма воля; не може да те управлява дори отчасти. Ти си я изградил сам, но нито ти, нито аз можем да я докоснем, променим или унищожим. Каквото и да поискаш, трябва да я носиш със себе си.
— Очаквах го. Душа, а?
— Не знам. Не разбирам от тия неща. Просто изпълнявам желания. Ако искаш да узнаеш…
Той поклати глава.
— По-добре да не знам.
— Ти наистина си удивителен човек, Макилейни Тобин.
— Да. Кажи ми, мога ли да отложа едно, две или всичките три желания?
— Разбира се; те са твои.
— А мога ли да ги свържа тъй, че изпълнението на второто да започне едва след първото?
Личеше, че е предпазлив човек.
— Да.
Той помълча и очите му блеснаха. Внезапно запита:
— Как може човек да избегне наказание за постъпките си?
— Като умре…
— А — каза той. — Много добре, готов съм да изкажа желанията си.
Зачаках.
— Първо: от мига, в който се събудя утре сутрин до момента когато заспя вечерта, искам пълна покорност от всички хора и пълна власт на своята воля над тяхната.
— Прието.
— Второ: искам пълна безнаказаност за която и да било своя постъпка през този ден.
— Ти наистина си невероятен човек, Макилейни Тобин. Значи желаеш смърт?
— В никакъв случай — изкиска се той. — Виждаш ли, утре непременно ще извърша нещо, заслужаващо смъртно наказание.
И той продължи да се смее.
— Смяташ това за майсторски ход. Само с две желания постигаш нещо, за което на други биха им трябвали десет. Можеш да имаш богатства, власт, преклонение, неуязвимост, отмъщение — каквото поискаш. Забележително. Защо се ограничаваш само с един ден?
— Защото толкова мога да планирам. Опитам ли се да планирам в подробности за по-дълго, оставам разкрит пред евентуална промяна на обстоятелствата. С това, което постигна за един ден, вечно ще имам каквото желая по всички възможни начини.
— Ами ако ти остават само една-две седмици живот? Помислил ли си за това?
— Да. Прието ли е второто ми желание?
— Прието. А третото?
— Отлагам третото.
— Аха… искаш временно да бъдеш лишен от това трето желание. Докога?
— До началото на следващия ден.
— Съвършено. Ако решиш да се завърнеш към сегашното положение или да продължиш властта и живота си до безкрайност, ще бъдеш в състояние да го сториш. Мога ли да те поздравя?
Масивната му глава леко кимна в знак на съгласие.
— Може ли да питам още нещо?
— Разбира се.
— Знам, че утре ще бъда свободен от отговорност. Но как ще стане това?
— Ако утре извършиш нещо, за което се полага смърт, тогава твоята безнаказаност ще трябва да се осигури по единствения възможен начин.
— Тоест?…
— Не знам. Мога само да изпълнявам желания.
— Много добре. Довиждане — каза Макилейни Тобин на празния кабинет.
Тобин се събуди бодър и свеж. Помисли си, че снощната вечер беше приятна и донякъде се възхити от себе си, задето бе спал тъй добре. Днес идваше неговият ден.
Ландис тихо пристъпваше наоколо и разтваряше завесите пред ранните слънчеви лъчи. Взе поднос и тръгна към огромното легло на Тобин.
— Часът е шест, господине.
Ландис се движеше и стоеше тъй, сякаш бе глътнал бастун, омотан с бодлива тел. Единствено безупречната папийонка бележеше границата между брадичката и гърлото му. Всичко това несъмнено издаваше достойнствата на един отличен камериер-иконом.
— А, Ландис… Добре. — Тобин се загледа как сръчните ръце на иконома наливат кафе в сребърна чаша. — Мръдна ли „Синтетик ръбър“?
— Според телеграфната служба, господине, акциите ще се повишат с един пункт и седем осми при отварянето на борсата тази сутрин. Господин Крил от „Шамбърс“ е дал погрешни сведения.
— Чудесно. Аз ще се разправям с Крил. — Тобин не търпеше чужда намеса в отношенията си с брокерите, които бяха длъжни да му докладват всичките си дългосрочни операции. — Нещо друго?
— През нощта германската армия е започнала нова офанзива. Още три кораба са потопени. Президентът неофициално е препоръчал да се свика извънредно заседание на Конгреса. В Токио…
— Остави това. Днес ще бъда зает с лични въпроси. какво става с Грут?
— Преди час са го открили мъртъв, господине. Самоубийство.
Тобин радостно се изкиска.
— Колко жалко. Ще се наложи да поема имуществото му. Нещо друго?
— Това е всичко, господине.
— Ъ-ъ-ъ… Ландис… мразиш ме и в червата, нали?
Икономът трепна.
— Господине…
Гласът на Тобин бе съвсем мек.
— Кажи истината.
— Да, господине. Вие сте най-хладнокръвният негодник в цялата история на човечеството. Много акули съм срещал, откакто работя за вас, но не могат да ви се поберат и на малкия пръст.
Тобин весело се разсмя.
