Совалка

недопушена цигара. Тобин бе напълно доволен от себе си и от света… Пушекът не се издига от цигарата, а слиза към нея, забеляза нещо дълбоко в него. През ума му прелитаха мисли за наказание, за свидетели, за следобедните убийства. След малко той хвана завивката и я отметна. Стана и смъкна пижамата. Панталоните скокнаха в ръката му от близкия стол; той се наведе, остави ги на пода и стъпи в тях. Щом се изправи, те плъзнаха нагоре по краката му. Едно копче подскочи от пода, намести се над илика и конците го задържаха. Тобин продължи да се облича като във филм, пуснат наопаки — и наистина всичко ставаше наопаки.

Заднешком тръгна към вратата, слезе по стълбите и влезе в библиотеката. Заднешком извърши убийството, видя как отпуснатото тяло на Ландис се вдига в ръцете на двамата слуги, измъкна ятагана от раната, докато кръвта се вливаше в нея, закачи го на стената… и през цялото време бъбреше с вдишванията си някакъв ужасяващ език. Върна се на трапезата и храненето бе отвратително. Заднешком излезе от къщата, шофьорът му подаде пари и подкара заднешком към градинката. Отново видя младежа, убийствата… всичко. Докато накрая пак се прибра у дома, методично избълва закуската си, качи се горе, свали дрехите, намокри се с кърпа, влезе във ваната и излезе сух; легна си. Ландис тихо пристъпваше заднешком и затваряше завесите… Тобин се унесе и щом заспа…

— Часът е шест, господине.

— А, Ландис… Добре. Мръдна ли „Синтетик ръбър“?

И тъй денят на неговото могъщество започна отново. Пак нареди на дрипавия младеж да се самоубие, нахълта в кантората, уреди договорите, заповяда на Крил да умре, извърши безсмислените убийства, прибра се, уби Ландис и легна да спи. И пак щом затвори очи, дочу звънеца. Сигурно беше полицията. Пак се усмихна и загледа как цигарата му расте в пепелника, пак уби Ландис и пак, и пак, и пак преживя този ден напред-назад, напред-назад. Тялото вършеше всичко както първия път, умът му също, но дълбоко в него имаше нещо, което дори аз не мога да докосна или унищожа, нещо, което ридаеше и стенеше, ала нямаше своя воля, което страдаше, крещеше и изпитваше неописуем ужас, а нямаше сила дори да полудее… Това бе единственият начин. Той не можеше да умре, защото заслужаваше смърт, а сам си я бе отказал.

Третото желание го чака да се събуди на сутринта.

— Тази история е истинска — каза човекът.

— Вярвам ти. И… кога се случи? — запитах аз.

— Кога ли? Кога? Нима ще ми говориш за Макилейни Тобин и… време?

— А-а… и защо ми разказа всичко това?

— Защото след второто си желание Макилейни Тобин… спря. А когато изпълнявам желания, те трябва винаги да са три. Затова, нали разбираш, работата ми приключи. Искам да кажеш на хората, че повече нямам какво да правя тук.

И той ме напусна.

Може изобщо да не е идвал. Но това е разказът, който написах снощи.

,

Информация за текста

© 1940 Теодор Стърджън

© Любомир Николов, превод от английски

Theodore Sturgeon

He Shuttles, 1940

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1624]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:45