— Много любезно от ваша страна.
Тя отиде и седна до съпруга си, като се облегна на краката му. Тежката й коса нежно се плъзгаше между пръстите му, а на моменти го озаряваше и усмивката й. Брил поглеждаше ту към храната, пъстроцветна като моминска дреха, на места димяща, на места вече охладена от въздуха, ту към трите усмихнати лица, изпълнени с очакване, и не знаеше какво да прави.
— Да, много сте любезна — повтори той, а те продължаваха да го наблюдават. Взе си парче от белия сладкиш и стана. Хвърли поглед наоколо, огледа къщата отвън, отвътре, отвсякъде. Къде можеше да се дене човек в такава място? До ноздрите му достигна пара от подноса и устата му се изпълни със слюнка. Гладен беше, но…
Въздъхна, седна и остави сладкиша на мястото му. Опита се да се усмихне и не можа.
— Нищо ли не ви харесва? — попита Нина загрижено.
— Не мога да ям тук — каза Брил. После, като усети у туземците да се надига нещо непознато дотогава, той добави: — Благодаря ви. — Погледна отново непроницаемите им лица и каза на Нина: — Много добре е приготвено и е хубаво на вид.
— Тогава яжте — подкани го тя, като се усмихна отново.
Това му подействува така, както не можа нито къщата, нито облеклото им, нито ужасяващо свободното им поведение: те се излягаха къде ли не, позволяваха на децата си да говорят, когато си поискат, не се срамуваха да признаят, че си имат свой местен говор. Усмивката й му подействува повече от всичко това. Без да губи ненакърнимото си достойнство дори и с най-неуловима промяна в изражението си, той усети, че въпреки всичко се изчервява. Тогава ще се намръщи, нека тази издайническа детинщина на лицето му изглежда като прилив на разгневена кръв. Какво щастие би било, яростно си помисли той, ако можеше да напипа разковничето на тяхната култура, за да тъпче, когато пожелае. Тогава — край на лицемерните любезности, ще им даде да разберат кой кого ще унижава.
Но тези три лица — момчешкото, толкова открито и непознало още злото, това на Танайн, стаило сила и човешка тревога за госта, на Нина, това лице, ах, това лице на Нина… На всички тях нямаше и сянка от притворство. Не бива да издава смущението си. Ако е било предвидено, не трябва да им доставя това удоволствие. Ако ли пък не, не бива да допусне те да се досетят за неговата уязвимост.
С огромно усилие на волята той успя да не повиши глас. Въпреки всичко тонът му беше рязък.
— Мисля — поде бавно, — че ние от Кит Карсън повече държим на уединението.
Те си размениха учудени погледи, но после на обветревото лице на Танайн се появи разбиране.
— Аха, значи вие не се храните заедно!
Брил не трепна, но отвърна кратко:
— Не.
— О! — каза Нина. — Много съжалявам!
Брил сметна за по-разумно да не гадае за какво точно съжаляваше тя. Каза само:
— Няма значение, въпрос на различни обичаи. Ще се нахраня, когато остана сам.
— Сега, след като всичко се изясни — поде Танайн, — започвайте да ядете.
Но те не се и помръднаха от местата си!
— О! — обади се Нина. — Да можехте да говорите другия ни език! Толкова лесно щяхме да ви обясним. — Тя се наклони към него, протегна ръце, сякаш можеше да издърпа значението на думите от въздуха и да обвие Брил в него: — Моля ви, опитайте се да разберете, Брил. За едно никак не сте прав. Ние ценим уединението почти най-много от всичко останало.
— Тогава говорим за различни неща — каза Брил.
— Не означава ли това да останеш насаме със себе си, да мислиш или да правиш нещо, необезпокояван от никого?
— Ненаблюдаван от никого — вметна Брил.
— Това ли било? — отвърна Уонайн щастливо и разтвори ръце в жест, който означаваше quod erat demonstrandum1. — Хайте тогава, яжте. Ние няма да гледаме — и с това изобщо не промени нещата.
— Уонайн е прав — засмя се бащата, — но както обикновено малко прекалено лаконичен. Иска да каже, че ние не можем да те гледаме, Брил. Ако ти искаш да останеш сам със себе си, ние няма да можем да те виждаме.
Брил изведнъж посегна към подноса, изпълнен с гняв и безразсъдство. Грабна една чаша, тази с водата според обясненията на Нина, измъкна с палец някаква таблетка от колана, пъхна я в устата си, отпи и преглътна. Тресна чашата обратно на подноса и изкрещя:
— Сега видяхте всичко, което очаквахте да видите.
С неописуем израз на лицето Нина се изправи на крака, наведе се като в танц и докосна подноса с ръка. Той се вдигна и тя го поведе към вътрешния двор.
— Добре — каза Уонайн, сякаш се съгласяваше с някого. Той бавно тръгна след майка си.
Какво беше това на лицето й?
Нещо, което тя не можа да подтисне, нещо, което се надигна до гладката повърхност и напираше да добие очертания, да пробие. Гняв? В това беше надеждата на Брил. Обида? Това му се струваше понятно. Но смях? Само смях да не е, изплака нещо в него.
— Брил — чу той гласа на Танайн.
За втори път вече дотолкова се беше унесъл да съзерцава жената, че се сепна.
— Какво има?
— Ако ми кажете какви условия бихте желали да ви осигурим за хранене, аз ще се погрижа да ги имате.
— Няма да ви се удаде — отвърна грубо Брил. Острият му студен поглед бързо се плъзна по стаята. — Хора, не градете стени, през които не можете да виждате, врати, които да затваряте.
— Но защо? Та ние не го правим. — Както винаги великанът пренебрегна обидата и възприе думите му буквално.
— Обзалагам се, че не го правите — каза тихо Брил. — Дори не и за… — И у него назря едно ужасно подозрение. — Ние от Кит Карсън смятаме, че цялата човешка история и развитие са в посока на отдалечаване от животинското, в стремеж към нещо по-възвишено. Разбира се, ние влачим веригите на това животинско, но правим каквото е по силите ни, за да освободим животинския акт от елементите на зрелищност. — С неумолим вид той размаха една лъскава ръкавица срещу голямата открита къща. — Вие очевидно не сте стигнали до такава идеализация. Видях как се храните, няма съмнение, че и всичките си останали действия вършите така открито.
— О, да — отвърна Танайн. — Но с това — посочи той — далеч не е същото.
— С кое?
Танайн отново посочи един от предметите, които наподобяваха речни камъни. Той взе малко мъх в шепата сн, истински мъх, и го пусна върху меката повърхност на един от камъните. Протегна ръка и докосна една от сивите жилки. Мъхът потъна като камъче в плаващи пясъци, само че много по-бързо.
— Не приема животински вещества, чийто състав надхвърля определено ниво на сложност — обясни той, — но моментално абсорбира всяка молекула, независимо каква, попаднала не само на повърхността му, но и на известно разстояние от нея.
— И това е, ъ-ъ, където вие…
Тан кимна и каза, че това е същото, за което става дума.
— Но… всеки може да ви види.
Тан вдигна рамене и се усмихна.
— Как? Нали именно в този смисъл споменах, че това далеч не е същото. Вярно е, че от яденето ние правим обществен ритуал. Но това… — той хвърли още малко мъх, който изчезна пред очите му — просто не се забелязва. — Внезапно се разнесе гръмкият му смях и той отново повтори: — Как ми се иска да научите езика ни. Толкова е лесно на него да се изрази такова нещо.
Но Брил имаше други намерения.
— Аз оценявам високо вашето гостоприемство. — Думите му прозвучаха надуто. — Но бих искал да си тръгна. — Той погледна речния камък с отвращение. — При това много скоро.
— Както искате. Вие имахте някакво послание за Ксанаду. Предайте го тогава.
