Теодор Стърджън
Бог в градината
От пръв поглед личеше, че Кенет Кортни е крайно раздразнен. Никой не би се захванал тъй свирепо и упорито да копае езерце в градината си, ако няма хей-такъв зъб на някого. В случая ставаше дума за жената на Кенет, която си позволяваше да мърмори за дреболии. Фактът, че излезе напълно права, ядосваше Кенет още повече, защото трябваше да се сърди и на себе си. Добре де,
Както винаги, Марджъри изкопчи всички подробности; но не спря дотам. Взе да цитира случай след случай на същото виновно поведение. Оказа се, че я дразнел не толкова самият покер, колкото лъжата. Хубава работа — та кой мъж би се хвалил пред жена си, че е загубил двайсет и четири долара? Ех, добър щеше да е животът, ако приемаше обясненията му без всичките тия фойерверки. Поне нямаше да му се налага да бяга в градината и да избива яда си върху кирката и лопатата.
Тъкмо бе стигнал до тази точка от мисления си монолог, когато лопатата глухо издрънча върху Ракна.
Естествено, той не знаеше нищо за Ракна. Ако знаеше, щеше незабавно да спре. А можеше и да продължи. В крайна сметка нещата не се развиха чак толкова зле.
Така или иначе, в момента проумя само едно — че пред него се е изпречило нещо кораво и доста едро и няма как да изкопае езерцето, ако не го отстрани.
Захвърли лопатата и тръгна по градинската пътека към къщата. Колкото и да беше ядосан, възхищението от градината поразсея унилите му мисли. Тя започваше досами къщата, почти като част от нея, и водеше надолу към малко дере. Чрез грижливо подреждане на дърветата и шубраците Кенет бе направил тъй, че малкият парцел да изглежда двайсет пъти по-голям.
Добре прикритият алпинеум бе потайна тема на целия ансамбъл; рано или късно човек се натъкваше на тази каменна градина, но дори и когато не я виждаше, изкусното разположение на дървета и храсти подсказваше за нея. Имаше миниатюрно мостче и грамаден керамичен чайник — всичко както си му е ред. А щом човек попаднеше в каменната градина, погледът му неминуемо спираше върху потайната ниша край езерцето.
От месеци насам Кенет търсеше за тази ниша някакъв грозен стар идол; искаше да го сложи там, та да плаши хората. Нещо дребно и чудовищно в съвършен и страховит контраст с околната красота. Беше решил да остави нишата празна докато не намери толкова грозна каменна физиономия, че като я види, всеки нормален човек да подскочи — е, не чак да избяга; Кенет не стигаше до подобни издевателства в шегите си! — но все пак да е някаква грозотия за чудо и приказ.
Влезе в лятната кухня — тя му служеше и като склад за инструменти — и взе големия лост. Като го чу, жена му излезе на прага.
— Как върви — запита тя с дежурния интерес на съпруга, която неотдавна е обсипвала мъжа си с не твърде приятни слова.
— Добре — отвърна той със също тъй фалшива небрежност.
— Видя ли? — победоносно възкликна тя. — Дори за такива дреболии ме лъжеш. Ако беше добре, нямаше да ти трябва лост. Там земята не е камениста. Защо не ми кажеш истината
После се оттегли на собствена територия, за да остане насаме с възмущението си.
Кенет сви рамене. Какво друго можеше да очаква след цяла сутрин препирни. Поколеба се. След тоя коварен удар тя навярно плачеше. Такива са жените. Огън и вода едновременно. Добре де. Той пак сви рамене и пое назад с лоста. Сълзите могат да почакат, мина му коравосърдечна мисъл. И без това край нямат…
Все пак съвестта малко го чоплеше. Тя май донякъде имаше право. Като че нещо му пречеше да й каже — пък и на когото и да било — абсолютната истина. Тия лъжи уж бяха само безвреден навик, обаче му създаваха неприятности. Но какво да прави? Може би ако в бъдеще гледаше да внимава… ама защо пък толкова ще го заяжда, да й се не види?
Както винаги вложи яда си в работа. Блъскаше, дърпаше и натискаше. Е, тая канара или каквото там беше, се оказа достоен противник. Не като да дълбае меката пръст. Увлечен в текущи задачи, той взе да забравя Мардж и нейното мърморене.
Пъхна лоста дълбоко под кафявата грамада, напъна здраво и повдигна края с няколко сантиметра. Изрита с крак някакъв камък отдолу, отдръпна се да погледне и съзря невъобразимо грозно лице. Опули се, тръсна глава и пак се опули.
— Брей, да му се… ето го моят идол, точно където трябва. Откъде ли се пръкна, по дяволите? — запита той околните дървета.
Да, наистина тая кафява канара в недовършеното езерце се оказваше идол. И каква физиономия само! Грозна, но същевременно някак… Имаше в нея нещо лукаво, някакъв мрачен, изящен хумор. Чертите на лицето бяха волеви и аристократични, а нещо в извивката на ноздрите и отпуснатите тежки клепачи подсказваше на Кенет, че вижда съвсем реалистично изображение на комплекса за превъзходство. И все пак… дали не грешеше? Тия тежки клепачи… всеки от тях изглеждаше примижал хитровато пред някаква грандиозна и изтънчена шега. А дълбоките бръчки край устата подсказваха властолюбие, но и весел нрав. Лицето сякаш принадлежеше едновременно на престаряло момченце, спипано да краде конфитюр… и на същество, притежаващо силата да спре слънцето.
„Или часовника“ — помисли Кенет. Изтръгна се от вцепенението — това чудо направо го хипнотизираше с грозотата си — и го заобиколи, като чоплеше бучици пръст.
Лицето лежеше на една страна. Скоро откри, че не е само лице. Под него се гушеше тяло, два пъти по- малко от главата. Тялото приличаше на спиртосания зародиш, който бе зърнал веднъж на панаира. Имаше съсухрени крайници, издут корем и хлътнала гръд, сякаш премазана под чудовищната глава. Общо взето беше високо около метър и половина, широко метър и тежеше цял тон.
Прогонвайки остатъците от емоционалния махмурлук, Кенет се прибра и позвъни на Джо Манчинели. Джо имаше в автоработилницата си двутонен хаспел, който щеше да свърши работа.
— Джо — каза той когато се свърза, — искам веднага да дойдеш с камиона и големия хаспел. Слушай сега. Туй, дето ще го вдигаме, не е много за гледане. Да не се уплашиш!
— Убаво, Кен — рече Манчинели. — Лесен работа. Аз не плаши. Знайш мен.
Кенет обаче се съмняваше.
— На кого се обаждаш, скъпи? — подвикна Марджъри.
— На Джо Манчинели. Трябва ми помощ. Натъкнах се на… на голям камък, като копаех.
Ето, пак. Защо му трябваше да го казва?
Марджъри влезе в стаята и сложи ръце на раменете му.
— Така е много по-добре, миличък. Виждаш ли, че не било чак толкова страшно да кажеш истината?
Очите й бяха леко зачервени и изглеждаше много красива. Той я целуна.
— Аз, такова… ще се постарая, скъпа. Май си права. — Обърна се и тръгна към бараката, като си мърмореше: — Ама че работа. Излъжеш ли я веднъж, вдига врява до небето. Излъжеш я пак, а тя се радва. Върви, че разбери…
Закова на кръст няколко летви, за да подпрат хаспела и ги помъкна към алпинеума. При вида на полузаровения идол отново го побиха приятни тръпки. Вгледа се по-внимателно. Идолът изглеждаше стар като света и изваян… всъщност изваян ли беше? Ако природата можеше да създава статуи, човек би решил, че тъкмо този е нейно творение. И същевременно тъй безупречен! Кой жив скулптор би успял да извае толкова зловеща творба? Кенет бе виждал чудовищата по стрехите на катедралата Нотр Дам в Париж и досега ги смяташе за връх на грозотията. Но това тук… Той сви рамене, върна се към бараката за тел и на половината път срещна Джо. Джо се превиваше под товара на дълга верига.
— Здрасти, приятел. Де го туй, голямото?
