Всъщност погледът й бе попаднал на град Мексико. Отначало бе отхвърлила възможността Куинси да е стигнал дотам, тъй като градът бе отдалечен от мястото, където е паднал от палубата. Но все пак реши да провери…
Телефонът звънна отново. Тя вдигна слушалката.
— Мириам Грей, на телефона!
— Добър ден, синьорита — чу се приятен мъжки глас — Получих съобщението ви. Какво мога да направя за вас?
— Извинете за въпроса, който ще ви задам, сър, но е много важно. Правя проучване за изчезнало преди 10 години момче, което вече би трябвало да е младеж на около 23 години, и ми е необходима информация.
— Това какво общо има с интервюто?…
— Моля ви, сър, отговорете ми! Вие ли бяхте началник на полицията преди 10 години?
— Да, бях началник и все още съм.
— Помните ли дали се е случило нещо необикновено тогава?
— Какво например? — началникът явно бе раздразнен.
— Можете ли да си спомните дали сте намирали момче на около 13 години?
— Но, разбира се, много добре си спомням.
— Значи сте виждали такова момче! — възкликна Фатима развълнувано. — Името му е…
— Куинси Медейра! Много добре си спомням нощта, когато го доведоха при мен. Намерили са го заспал на пейка в градина Алмейда. Наложи се да го разпитам. А вие да не би да сте сестра му?
— Откъде знаете за сестра му?
— Казах му да се обади на близките си, за да не се тревожат, но той категорично отказа. Доводите му бяха убедителни, тъй като бе минало много време от крушението, бе решил, че всички го мислят за мъртъв. Аз не му повярвах особено и реших да проверя дали е имало крушение. Така реших да го затворя…
— Искате да кажете, че е в затвора ли? — Фатима бе ужасена.
— О, не, синьорита! Куинси е почетен гражданин на Мексико и преди повече от месец тръгна към Испания. Мисля, че вече трябва да е във Венеция.
— Венеция… Фатима не можеше да повярва на това, което чу. Бе твърде развълнувана, за да говори… Но…
— Вижте, малко съм зает сега. Затова ще ви изпратя факс за времето, което Куинси прекара с нас. Дочуване!
Фатима остави слушалката и седна. Нямаше сили да стои права. Много време мина, преди да успее да се съвземе.
Късно следобед получи факса, който и бе обещал началникът на полицията.
Тя зачете с разтуптяно сърце, ръцете и трепереха.
Първото, което видя, бе снимката на млад, хубав, мургав младеж — типичен испанец. Тя веднага забеляза приликата му с Анджела. Под снимката бе изложен следният текст:
Куинси Дитрих Медейра бе записан в регистъра на ВВУ „Санта Катерина“. Момчето бе корабокрушенец, нямаше никакви документи, нямаше роднини, никой не го потърси. Явно всички го смятаха за мъртъв. Куинси искаше да стане офицер, затова го записахме в най — престижното училище и той получи диплом с чин лейтенант. Днес мексиканците го сочат за пример.
За нас Куинси Дитрих Медейра е герой и национална гордост за нашето училище.
Надяваме се да намери близките си, за които толкова тъгуваше през всичките тези години.
След като прочете факса, Фатима излезе от стаята си. Почти тичешком стигна до стаята на брат си и влезе, без да почука.
— Тони — извика тя — знаеш ли какво…
Тя млъкна внезапно. Срещу нея стоеше млад, хубав, мургав мексиканец, който я гледаше учудено.
— Извинявай, Тони. Не знаех, че си зает.
— Всъщност, тъкмо щях да те извикам. Запознай се с Доминик. Той пътува с приятеля си към Испания. Ще им помогна да стигнат необезпокоявани от бреговата охрана.
— Приятно ми е! — подаде тя ръка на младежа — Казвам се Фатима и съм сестра на Тони. А вие как се запознахте? — обърна се тя към брат си.
— Мисля, че аз трябва да отговоря на този въпрос — намеси се мексиканецът — Преди няколко дни акостирахме във Венеция и от посолството ни информираха, че в този хотел е отседнал испански капитан. Затова не губих време, а оставих бележка на приятеля си, който отиде до посолството, за да получи разрешително…
— Извинявай, Доминик — прекъсна го Севаро — Какво искаше да ми кажеш, сестричке? Сигурно е много важно, щом нахълтваш така неочаквано — пошегува се той.
— Може би трябва да смениш ироничния тон, братле, защото това, което открих, ще те накара да подскочиш от радост.
Фатима изглежда се ядоса.
— Добре де. Не се сърди. Какво си открила?
— Това — тя му подаде факса.
Севаро се вгледа в снимката и зачете. Изглеждаше зашеметен. Погледна факса още веднъж, след което погледна сестра си.
— Това… той едва говореше от вълнение — това… сестричке, ти си открила Куинси… о, господи, трябва да кажем на Анджела…
— Анджела! — възкликна Доминик.
Фатима и Севаро се обърнаха към него. Той бе пребледнял, а от очите му се стичаха сълзи.
— Доминик — Севаро пристъпи към него и го разтърси — Добре ли си?
— Искате да кажете, че вие сте капитан Антонио Севаро?
— Да, аз съм — той не разбираше — но какво ти е?
— Ще разберете. Аз съм приятел на Куинси Медейра. Всъщност той е мой началник. Господи, току-що открих близките му. Трябва да му кажа, преди да потеглим.
— Ти си приятел на Куинси! — възкликна Севаро — Искаш да кажеш, че той е тук?
— Да, това искам да кажа. Лейтенант Медейра се връща в Испания, за да търси сестра си Анджела и вас, Антонио. Той ми разказа всичко преди 10 години, когато баща ми Ренато Санчес го записа във военното училище, същото, в което бях и аз.
— Значи Ренато Санчес е твой баща? — попита Фатима.
— Да, познавате ли го?
— Благодарение на него разбрах за Куинси — тя му подаде факса — сутринта говорих с началника на полицията в Мексико и късно следобед получих факса на баща ти.
— Доминик — намеси се Севаро — върви да извикаш Куинси, а ние ще кажем на…
— Куинси е жив?…
Никой не бе забелязал Анджела, която бе влязла точно когато капитанът говореше. Тя плачеше, беше много бледа и уплаши всички с вида си.
— Анджела, моля те, овладей се — той я прегърна.
— Брат ми е жив? — тя сякаш не го забелязваше — Брат ми, моето братче, о, господи, благодаря ти.
Тя се отдръпна от Севаро, но се олюля.
— Анджела — извика той — Фатима, моля те, помогни ми. Трябва да я сложим на леглото.
Той я взе на ръце, главата й се отпусна на рамото му.
Анджела бе припаднала!
