— Доминик — обърна се той към него — върви да доведеш Куинси, а аз ще се опитам да я свестя.
— Веднага, сър.
Той почти излетя от стаята.
Трябваше да намери Куинси и да му съобщи добрата новина. Колко ли щеше да се зарадва, когато разбере, че неговите близки са тук?
Той тичаше към посолството.
Трябваше да го открие колкото може по-бързо. Само Куинси можеше да помогне на сестра си в този момент.
… Беше 29 септември 1895 година…
Куинси и Доминик акостираха във Венеция и се разделиха, за да могат по-бързо да потеглят към Испания.
Доминик отиде в посолството, където узна за испанския капитан и благодарение на бързата работа на администратора разбра къде е отседнал.
Така той се срещна с Антонио Севаро и, без да очаква, откри и сестрата на Куинси. Сега той отново бързаше към посолството, за да съобщи новината на приятеля си.
Откри го при посланика, когато взимаше разрешителното. Беше започнал сезонът на тайфуните и можеха да потеглят едва след няколко месеца.
Куинси бе тъжен, защото завръщането в родна Испания щеше да отнеме време. Доминик се вгледа в замисленото му лице и се усмихна.
— Не се натъжавай, братле. Все пак разрешителното е в ръцете ти и ще можем да потеглим, е, вярно, че с известно закъснение, но може би така е по-добре.
— Ти не разбираш, Доминик! — каза Куинси — Десет години бях отдалечен от близките си. Сестра ми сигурно вече ме е забравила, а капитан Севаро едва ли си спомня за мен. Мъчно ми е, че никой не ме потърси, разкайвам се, че и аз не им се обадих от Мексико през тези години. Най-вероятно всички ме смятат за мъртъв.
Доминик сложи ръка на рамото му.
— Тогава сигурно ще те зарадвам с новините, които ти нося — каза той със загадъчна усмивка.
— Носиш ми новини? — едва сега го погледна Куинси — Дано са добри, защото от години нищо не ме радва.
— Открих сестра ти! — на един дъх каза Доминик.
Куинси се изправи с невярващо изражение.
— Какво си открил? — попита той, а гласът му сякаш не беше неговият.
— Открих сестра ти, братле, Анджела — възкликна Доминик — И не само нея, но и капитан Севаро.
— Не… това… това не може да бъде… как…
— Моля те, Куинси, овладей се — той го разтърси. — Всъщност дойдох да те заведа при тях. Анджела припадна като научи, че си жив и капитанът ме прати за теб. Да побързаме.
… Куинси най-после се видя със сестра си!
Не може да се опише с думи радостта от тази среща!
Той плачеше, всички плачеха от щастието, което изживяваха в този момент.
Анджела бе започнала да идва на себе си, когато Куинси и Доминик влязоха при нея. Заедно с тях бе и капитан Севаро. Тя отвори очи и прошепна:
— Къде се намирам? — още не се бе съвзела от шока, който преживя.
— Анджи — Куинси пристъпи към нея със сълзи на очи — Анджи, аз съм, Куинси, твоят брат. Върнах се.
— Куинси — тя искаше да стане, но някой я възпря. Огледа се и видя капитана.
— Тони, кажи ми, че не сънувам. Наистина ли брат ми е тук? Моля те, кажи ми истината.
Сълзи се стичаха от лицето й. Севаро се наведе и нежно ги изтри.
— Да, Анджела. Куинси е тук и заедно ще се върнем в Испания. Сега си почивай. Когато силите ти се върнат, ще ти разкажа всичко.
Тя едва ли чу последните му думи. Лекарството, което бе й дала Фатима, подейства твърде бързо.
Но за всички бе настъпило щастие, което чакаха твърде дълго.
Имаха три месеца!
Време, през което щяха да се опознаят и обикнат. А после да се върнат в Испания, където животът им щеше да започне отначало.
И да се върнат там, откъдето бяха тръгнали по море!
На път към остров Барбада
Тайфунът
Минаха няколко дни.
Анджела вече знаеше всичко.
Една вечер всички се разхождаха край каналите.
Капитан Севаро и Куинси се отделиха от останалите и тръгнаха по брега. Куинси гледаше морето и говореше прекалено малко — факт, който нямаше как да скрие от проницателните очи на Севаро.
— За какво мислиш, лейтенант Медейра? — попита той.
— Знаете ли, капитане — въздъхна тежко Куинси — Приятелите ми от остров Барбада много ми липсват. Обещах им, че когато ви открия, ще се върна на острова заедно с вас, но изглежда, това обещание не може да бъде изпълнено.
— Защо не? — погледна го учудено Севаро — Можем да поискаме разрешение от посолството и ще тръгнем след няколко дни, освен ако не бързаш да се връщаш в Испания.
Куинси не отговори веднага. По всичко личеше, че се колебае.
— Иска ми се да видя Ребека и приятелите си — промълви той — но обещах на Толедо Сервантес и баща му — Синята мечка — че ще се върна, и…
— Толедо Сервантес ли каза? — прекъсна го внезапно капитанът — Сигурен ли си, че си чул правилно?
Куинси го погледна. Севаро беше пребледнял.
— Добре ли сте, сър? Какво ви е?
— Моля те, отговори на въпроса ми. Сигурен ли си, че това е името на онова момче?
— Разбира се, че съм сигурен. Никога не бих забравил името му.
— Разкажи ми нещо повече за тях, моля те.
— Но, сър…
— Моля те, Куинси, трябва ми повече информация за тях.
Куинси се замисли.
— Синята мечка ми разказа част от историята си. Когато майката на Толедо починала, той решил да го откъсне от града, за да забрави миналото. По пътя се присъединил към група индианци и така са се заселили на острова.
Сега си спомням, че той ме разпитваше за вас, капитане.
— За мен ли? — той не беше на себе си.
— Да, сър, когато му разказах как съм попаднал на острова, той ме попита дали зная нещо повече за вас, а сега и вие ме разпитвате. Ще ми кажете ли какво става?
Севаро не отговори веднага.
— Мисля, че е по-добре още утре да поискаме разрешение и най-късно след два дни да потеглим към острова.
— Ясно — въздъхна Куинси — добре, щом не искате да ми се доверите, няма да питам повече, запазете тайната за себе си, но не мисля, че ще намерим някого там. Оттогава минаха 10 години. А сега да се връщаме при останалите.
Той се обърна, но капитанът го хвана за ръката.
Куинси го погледна изненадано.
— Ти трябва да знаеш, Куинси — каза Севаро със задавен глас — Синята мечка, както ти го наричаш, всъщност се казва Мануел Сервантес де Лука Севаро и е мой брат, а Толедо Сервантес е племенникът,
