Той я погледна замислено.
— Ние сме просто приятели, макар че ми се иска да бъде различно — погледът му се рееше надалеч към океана.
— Тогава какво те спира?
— Капитанът — въздъхна Арчи — благодарение на него осъзнах, че за Анджи съм просто един от приятелите й, но каквото и да се случи, аз винаги ще бъда до нея.
— Но какво общо има капитанът?
— Мисля, че той е влюбен в нея, и съм почти сигурен, че тя споделя чувствата му. Знаеш ли, Беки, ако има някой, който може да открие Куинси, това са те двамата. Нито ти, нито аз имаме смелост и сили за подобно издирване.
— А дали ще успеят? — тихо прошепна Ребека.
— Надявам се, сестричке.
Те замълчаха. Стояха, подпрени на перилата, погледите им бяха насочени към морето, където един малък, но много красив кораб си проправяше път към плавателните съдове и търсеше място сред тях.
Не беше много лесно да се провре, но кормчията така ловко обърна носа, че само с една маневра успя да го намести между две не много големи яхти.
Това разведри лицето на Арчи, а Ребека с усмивка се обърна към брат си:
— Видя ли това, Арчи? Този младеж сякаш е роден за капитан. Ти можеш ли да направиш така?
— Не ми се подигравай, Беки — намръщи се той. — Да отидем ли да се запознаем с новодошлите?
— Не… тя се подвоуми… да почакаме да дойдат насам.
— Добре ли си, сестричке? — попита той обезпокоен. — Изглеждаш ми малко бледа.
— Добре съм, Арчи. Просто не мисля, че е учтиво да ги притесняваме.
Някаква невидима сила я накара да потръпне. Нещо и подсказваше, че трябва да остане на мястото си.
Междувременно кормчията скочи на кея и върза кораба. На палубата се появиха още двама души. Очевидно това бе целият екипаж.
Тя се замисли!
Какво ли бе накарало трима младежи да излязат в морето, дали търсеха изгубен приятел, или просто бяха туристи, тръгнали на обиколка из Испания?
Ребека се върна десет години назад, когато замина Куинси. Всеки спомен предизвикваше болка, в мислите и изплува онзи ден, в който тримата се качиха на борда на „Герой“ като стажанти, до деня, в който се разделиха с Анджела, и двамата с Арчи стъпиха на родна земя.
Трябваше да се срещне отново с Мани и Джери…
Усети раздвижване до себе си и се обърна.
— Дали Мануел и Джерълд са някъде наблизо? — попита тя.
— Не зная, Беки, не съм чувал нищо за тях от години.
— Постъпихме ли правилно, Арчи? Оставихме ги сами и се върнахме в Севиля, без да ги потърсим.
— Те сами решиха да си тръгнат. Не забравяй, че целта на пътуването беше Куинси. Аз все още вярвам, че той ще се появи, докато те приеха смъртта му твърде бързо.
— Не зная в какво да вярвам и как да разбера къде са, но съм сигурна, че Анджи скоро ще се върне у дома и ще бъдем отново заедно…
— Виж… прекъсна я той… онези тримата са вече на кея и очевидно не знаят накъде да вървят. Нека ги упътим.
Те поеха бавно надолу, където младежите се оглеждаха наоколо и явно търсеха нещо, може би искаха да разберат къде са попаднали, или просто очакваха някого.
Арчи и Ребека бяха близо до тях, когато кормчията се обърна и се качи отново на кораба.
— Добър ден, приятели — каза Арчи — Да не би да сте се загубили?
— Не, синьор — отговори учтиво този, към когото Арчибалд се бе обърнал. — Просто се възхищаваме на красотата на града.
— Да, градът е прекрасен — усмихна се Арчи. — Позволете да ви се представя. Казвам се Арчибалд Мортимър, а това е сестра ми Ребека. Надявам се да се чувствате добре сред нас.
Другият младеж ги наблюдаваше мълчаливо, но след тези думи се усмихна и подаде ръка на Арчи.
— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Аз съм мексиканец, лейтенант Доминик Санчес на вашите услуги, а това е Толедо Сервантес. Нашият капитан ще се появи всеки момент.
— И той ли е мексиканец? — попита Ребека.
— Не — засмя се Доминик — той си е чист испанец, но почакайте да го видите, нищо испанско не е останало у него.
— А защо корабът ви се казва „Синята птица“ — продължи да разпитва Беки.
— Историята е много дълга, надявам се да имам време да ви я разкажа.
Разговорът се водеше на кея, където Куинси и двучленният му екипаж се натъкнаха именно на Ребека и Арчи.
— Беки, не ставай любопитна — намеси се Арчи — А кой е вашият капитан?
— Лейтенант Медейра ни помоли да го придружим дотук, където ще дочакаме сестра му, и заедно ще отидем в родният им град, за да потърсим…
— Беки… Арчи… не може да бъде…
Куинси тъкмо бе стъпил на кея с карта в ръка, когато видя приятелите си от детинство. Той веднага ги позна, те него също.
Бяха шокирани! Невярващи на очите си!
— Вие… обърна се Доминик към тях… вие се познавате? Не разбирам!
— Доминик — каза Куинси — Това са моите приятели, същите, които са потеглили с капитан Севаро и Анджела, за да ме търсят, но… как попаднахте тук?
— Куинси… братко… ти се върна… Арчи не знаеше какво да каже, а Беки бе просто онемяла… Беки, сестричке… казах ти, че е жив…
— За бога, Арчи! — Съвземи се, приятелю — Беки — прегърна я той. — Радвам се да те видя. Толкова много ми липсваше.
Тя се вцепени, може би от изненадата или от близостта му, но след миг се окопити, освободи се от прегръдката му, и го погледна укорително.
— Куинси Медейра… благодаря на Бога, че си жив, но… как можа да ми причиниш това, по дяволите?
— Моля те, Беки… разбери ме… не исках да те нараня…
— Защо не помисли за нас, за всички твои приятели, за Анджи? Ти ми обеща, Куинси…
— Но, Беки… аз…
— Лейтенант Медейра — прекъсна го Доминик — приятелю, мисля, че не е нужно да събираме любопитните погледи на хората. Да отидем да пийнем нещо. С Толедо сме ужасно жадни.
— Прав си, Доминик. Арчи, моля те, води ги. Аз и Ребека ще ви настигнем, като си свършим разговора.
— Добре, Куинси. Искаше ми се да поговорим, но…
— Няма за какво да говорим, Куинси — прекъсна го Ребека — Хайде, Арчи, да вървим.
— Беки… той не довърши. Пареща болка разтърси сърцето му, и едва сега осъзна вината си.
В желанието си да стане офицер и капитан на собствен кораб бе изгубил нещо твърде ценно — приятелството и обичта на Ребека. Но дълбоко в себе си усещаше, че тя го обича, въпреки всичко, въпреки че го отблъсна. Като деца си бяха обещали, че никога няма да се разделят. Той бе нарушил думата си и Ребека имаше право да му се сърди.
Когато влязоха в един крайпътен бар да пийнат нещо разхладително, всички бяха по-спокойни.
Тогава Арчи помоли Куинси да разкаже всичко от самото начало.
Не е нужно да разказваме историята отново! Историята бе дълга!
Когато Куинси свърши, слънцето отдавна бе залязло, Ребека отдавна бе излязла от обзелото я вцепенение и горчиво съжаляваше за начина, по който се бе отнесла с Куинси.
Когато излязоха навън, градът ги заслепи с нощния си блясък и разкош. Тръгнаха към хотела, за да си
