й сложи инжекция.
— Каква е температурата? — попита тя, докато приготвяше иглата.
— 39 градуса.
— Лошо! Много лошо!
— Защо?
— Някой трябва да я наблюдава през цялата нощ. Можеш да избереш някой от стажантите, ако…
— Аз ще остана — прекъсна я Севаро.
— Сигурен ли си?
— По-сигурен съм от всякога.
— Добре. Сега ме слушай внимателно. Оставям ти антибиотик и сироп, който ще й дадеш само ако видиш, че се влошава. Разбра ли?
— Разбрах! И така, върви да си починеш и бъди сигурна, че Анджела вече е в добри ръце.
Фатима излезе, а капитанът придърпа един стол и се настани близо до леглото на стажантката. Преди да заспи, Севаро си припомни как Арчибалд държеше ръката й, и отново изпита ревност. Но бързо се отърва от този спомен и уморен затвори очи.
Нощта щеше да бъде дълга…
… Капитанът сънуваше онази буря, в която изчезна Куинси. Той викаше, търсеше го, но момчето го нямаше. Вместо него от мъглата излезе Анджела.
„Дойдох да те отведа — каза тя. — Ние заедно ще открием Куинси, защото го обичаме много, защото за нас той е жив и ще живее вечно в сърцата ни.“
Капитанът застина в съня си.
„Коя си ти, Анджела де Каста? Защо винаги се появяваш в съня ми?“
Той се мяташе на стола. В съня си той я молеше да му каже коя е, и защо търси Куинси. Може би всичко щеше да се разкрие много бързо, ако не беше силният писък на изгарящата от треска стажантка:
— Куинси…
Севаро подскочи като ужилен и се приближи до Анджела.
— По дяволите! — изруга той — Как можах да заспя?
Погали я по челото и изтръпна. Тя гореше и по всичко личеше, че температурата й се е покачила. Капитанът й даде сиропа, тъй като прецени, че точно сега е моментът да го изпие.
Преценката му се оказа вярна.
Анджела спря да бълнува и се усмихна в съня си.
Какво сънуваше тя?
Сънуваше онзи ден, в който се сбогува с Куинси.
„Сбогом, Анджи! Тръгвам на път и ще се върна като офицер. Спомняй си за мен и не забравяй, че те обичам!“
Внезапно на лицето и се изписа болка.
Болката от новината във вестника. На първа страница с големи букви бе изписано:
13-годишно момче изчезва в океана!
Тя почти скочи, но някой я погали по челото. Усети топлината на ръката, която галеше нейната. Някой, който бе близо до нея, й говореше. Тя не знаеше кой е, но почувства как топлината му сгрява сърцето й. После потъна в дълбок, спокоен сън.
Севаро не можа да заспи повече!
През цялото време той държеше ръката й, а мислите му бяха объркани.
Чувствата също!
Отново се запита защо изпита ревност, когато видя Арчибалд да гали ръката й.
Възможно ли бе да се е влюбил в нея, или това бе просто заблуда?
„Не, не може да съм се заблудил! — помисли си той. — Напоследък постоянно мисля за нея. Всъщност тя завладя сърцето ми още щом стъпи на борда на този кораб.“
— По дяволите! — изруга той. — Сигурно полудявам.
Вратата внезапно се отвори и той се обърна.
Беше Фатима.
— Как е тя?
— По-добре е, пулсът и е умерен, а треската вече отмина. Колко е часът?
— 5:30 сутринта.
— Време е да събудя стажантите — каза Севаро и понечи да стане.
— Самюел ще свърши тази работа, защото имам важна новина за теб, която трябва да чуеш.
— Открила си Куинси? — попита той с надежда.
— Не, открих сестра му.
— Сестра му? Но… капитанът беше удивен — Коя е тя?… Къде е?…
— В интерес на истината тя е точно зад теб — каза Фатима и посочи леглото в ъгъла.
— Анджела! — възкликна Севаро — Не… не сестричке, трябва да си се объркала. Та тя дори не носи неговото име.
— Погледни това — тя му подаде папка с документи — от археологическия институт са. Сменила си е името, когато е постъпила във военното училище.
— Господи! — простена капитанът. Тя ще ме намрази, когато разбере, че аз съм виновен за изчезването на Куинси.
— Тони, по-добре върви да си починеш. Аз ще остана при нея. Скоро ще се събуди и ще си поговорим.
— Ще й кажеш ли за мен?
— Тя трябва да знае, че правим всичко възможно, за да открием брат й. Ще се опитам да й разясня случилото се преди десет години.
— Отивам да си почина — каза Севаро — Всички тези разкрития ме изтощиха докрай.
Фатима остана при болната, докато се събуди.
Тъкмо обмисляше как да започне разговора, когато Анджела отвори очи.
— Къде съм? — попита тя.
— На сигурно място.
— Коя сте вие?
— Аз съм лекар, освен това съм сестра на полковника.
— Но какво се е случило? Защо не съм в моята каюта?
— Намериха те на стълбите в безсъзнание, имаше треска. Как се чувстваш сега?
— Добре, струва ми се — каза колебливо Анджела. — Само съм малко замаяна.
— Това е от лекарствата. Утре ще си напълно здрава.
Фатима замълча за момент, сякаш да събере мислите си.
— Виж, Анджела, трябва да говоря с теб, но не зная как да започна.
— За какво се отнася?
— Отнася се за брат ти! — на един дъх изрече Фатима.
— За брат ми? — Анджела бе крайно изненадана. — Но…
— Добре, ще говоря направо. Освен че съм лекар, аз съм и журналист…
— Какво искате да кажете? — прекъсна я рязко стажантката.
— Искам да кажа, че преди десет години аз написах статията за Куинси. А днес съдбата те изпраща при нас, за да ни помогнеш да го открием.
— Искате да кажете, че…
— Да! Аз не вярвам, че той е загинал, тъй като тялото му не бе открито. Мисля, че е оцелял по някакъв начин, и може би дори не знае кой е. Много често корабокрушенците страдат от загуба на паметта и минават години, докато бъдат открити. Ще разберем какво се е случило, когато го открием, но засега трябва да чакаме. Брат ми ще дойде по-късно и ще ти обясни всичко.
— Брат ви? Не разбирам!
