такъв. Добре — въздъхна той и я погледна — прави каквото искаш в каютата си, но да не съм те видял в коридора до проверката. А сега си свободна!
— Слушам, сър! — отсече Анджела. Понечи да излезе, но изведнъж пристъпи бързо към капитана и му подаде един разпечатан плик.
— Какво е това? — попита Севаро учудено.
— Писмото на Куинси — каза тя тихо — помислих, че ще искате да го прочетете. Все пак той пише за вас. Надявам се да разберете какво сте значили вие за него. Ще го прочетете ли?
— Може би… по-късно…
— Разрешете! — каза тя и излезе.
Севаро се върна в каютата си, остави писмото настрани и се зае с документацията.
Но работата не вървеше.
Мислеше за Анджела, за Куинси, и най-вече за това писмо.
Какво ли е писал той за него?
И защо Анджела така настояваше да го прочете?
Колебанието му трая само миг.
Той извади писмото от плика и зачете…
Посещението на Севаро
На границата на любовта
… Скъпа моя сестричке, пиша ти това писмо от кораба „Делфин“. Тук е страхотно. Имаме прекрасен капитан, който ми е много добър приятел. Той е удивителен човек във всяко едно отношение.
Знаеш ли, Анджи, бих искал да се запознаеш с него. Ще видиш колко добре ще се разбирате. Дори съм намислил, когато се върнем от пътешествието, да го поканя у дома на чашка вино. Не се впрягай, дотогава ще съм станал офицер, дори по-добър и от моя приятел — капитана.
Липсваш ми, сестричке! Липсват ми Арчи, Мани и най-вече Ребека.
Толкова исках да я видя, преди да замина. За съжаление корабът потегли по-рано, отколкото очаквах.
Моля те, предай й, че много я обичам. Обещах ти да се държа като мъж, затова недей да мислиш, че хленча.
Аз просто ти пиша какво става тук.
Капитанът е много добър с мен. Обичам го като брат. Само не се обиждай, обичам го точно колкото теб, всъщност ви обичам и двамата. Вие сте моето семейство — ти, капитанът, Арчи, Беки, Мани и всички мои приятели.
Е, сега приключвам с писането. Само ви моля да не ме забравяте.
И най-вече ти, Анджи!
Когато капитанът прочете писмото — доколкото бе възможно, тъй като сълзите му потекоха още щом започна — вече бе станало късно.
Севаро погледна часовника си — 21:30 ч.
Предстоеше му вечерна обиколка.
Той изтри сълзите си и тръгна към палубата. След като обиколи каютите, реши да провери какво прави Анджела, и също така да й върне писмото.
Когато стигна до каютата й, чу тих говор.
Кой ли можеше да е при нея? Може би Самюел?
Не, не е възможно!
Капитанът влезе направо, без да почука. Бе крайно изненадан, когато видя приятеля на Анджела — Арчи — който бе дежурен тази вечер.
Стана му неприятно и отново изпита ревност.
— Виж ти, виж ти — промърмори Севаро — Арчибалд Мортимър, изненадан съм, че те намирам тук, стажанте. Мисля, че днес си дежурен. Прав ли съм?
— Да, сър! Просто исках да видя Анджи… исках да кажа стажант де Каста.
— Е, вече я видя. Сега можеш да продължиш дежурството си, нали?
— Слушам, сър! — младежът побърза да излезе.
— Защо го направихте? — попита Анджела, когато останаха сами.
— Какво съм направил? — погледна я невинно Севаро.
— Я стига! Вие почти изгонихте Арчи от каютата.
— О, така ли? А известно ли ти е, че „мистър Арчи“ е дежурен и няма право да разговаря с никого, освен със стажант Гарсия, и то само да попита дали всичко е наред?
— Да, сър, но…
— Не искам това да се повтаря, стажант. Разбрахме ли се?
— Да, капитане! — тя замълча — Прочетохте ли писмото?
— Да, прочетох го — каза той тихо. Всъщност дойдох да ти го върна. Струва ми се, че Куинси е преувеличил малко. Аз не съм чак толкова добър, колкото си мисли. По-скоро съм един невежа, който…
— Знаете, че не е вярно — прекъсна го тя.
— Разбира се, че е вярно. Току-що изгоних приятеля ти. Ако това не е невежество, какво друго?
— Но вие постъпихте правилно. Той наруши правилата, а не биваше да го прави.
Те замълчаха за миг. Анджела го наблюдаваше внимателно и внезапно забеляза, че очите му са леко зачервени.
— Извинете за любопитството, сър, но ми се струва, че сте плакали. Така ли е?
Капитанът беше удивен.
— Ти си необикновена личност, Анджела де Каста — възкликна той — Прекалено наблюдателна си. Трябвало е да станеш надзирателка в затвор.
— Не отговорихте на въпроса ми все пак — тя преглътна подигравателния тон, с който бе изречен този мним комплимент.
— Добре де! — намръщи се той — И да е така, теб какво те интересува?
Тя се засмя.
— А вие сте най-голямото нацупено дете, което някога съм виждала.
— Защо го казваш?
— Погледнете се в огледалото, сър, и ще разберете.
Той я изгледа намръщено, но все пак се наведе над огледалото, което беше на бюрото и. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка, а след миг той избухна в истеричен смях.
— Господи! — Анджела бе възмутена. — Не можете ли да се държите сериозно поне за малко? Досущ като децата сте.
— Извинявай — с усилие успя да вмъкне капитанът — извинявай… аз… стана внезапно…
— Вие сте непоправим. Това са детинщини. Не подобава на един капитан, при това с чин полковник, да се смее така.
— Добре де — прекъсна смеха си Севаро — права си. Ти винаги си права!
— Не съм казала такова нещо.
— Това аз го казах.
— Ако нямате какво друго да ми казвате, по-добре си тръгвайте. А може би сте решили да ми върнете дежурството?
— Вече говорихме за това.
— Но утре е моето първо дежурство, а то е много важно за мен.
— По дяволите, Анджела! — Севаро започна да се разхожда нервно из каютата. — Поставяш ме в неудобно положение. Искаш от мен да отменя заповед, а това е нещо, което никога не съм правил.
