стажант де Каста и дали има някаква връзка с Куинси.

Денят му мина в размисли, преглеждане на разни документи и записки в корабния дневник. След вечерята реши да обходи кораба и да провери дали всичко е наред. Трябваше да потърси и Самюел. Искаше му се да поговори с него и да му даде някои съвети относно поставената му задача. Работата сякаш нямаше край, а нощта беше близо.

Най-после Севаро стана и излезе.

Първо трябваше да провери дали всички са по каютите. Той погледна списъка с имената на стажантите, които бяха заели каюти от номер 5 до номер 15. После тръгна бавно по коридора.

Когато стигна до последната каюта, той спря.

Да почука ли?

Трябваше да се увери, че Анджела е вътре.

Но как?

Не знаеше с какво се занимава тя по това време.

След кратко колебание Севаро си тръгна, без да направи задължителната проверка. Легна си с надеждата, че нощта ще изтрие спомена за Куинси.

Но се оказа, че нощта далеч не е свършила…!

Болестта на Анджела

Капитанът болногледач

Беше почти полунощ.

Капитанът още не бе успял да заспи, когато из кораба се разнесе камбанен звън.

Това бе сигнал за тревога!

Той стана, светна аварийните светлини, след което по най-бързия начин облече униформата си.

Когато излезе от каютата видя, че Арчибалд Мортимър носи нещо или някого. Около него се бяха струпали всички стажанти. Той ги огледа с тревожен и неразбиращ поглед. Недоумението му нарасна още повече като видя, че Анджела не беше с тях.

Докато се вглеждаше втренчено в стажантите, някой го побутна по рамото.

Той се обърна!

Зад него стоеше Самюел и едва сдържаше сълзите си.

— Но какво е станало? — попита Севаро.

— Носят Анджела! — едва чуто отговори юнгата.

— Анджела — той се спусна към Арчибалд — стажант Мортимър, занесете я в първата каюта, която ви попадне, а аз ще потърся помощ по радиостанцията.

Гласът му трепереше, при все, че се опитваше да не го показва.

— Слушам, капитане!

Докато Арчибалд настаняваше припадналата, Севаро се опитваше да се свърже с централната кула в Неапол.

Бяха вече в Италия. Но никой не отговаряше на многократните повиквания. Тогава реши да се обади на сестра си. Беше сигурен, че няма да му откаже помощта си.

Набра номера и зачака.

Почти веднага от другата страна на линията — без никакви нотки на сънливост — се чу гласът на Фатима.

— Фатима, Антонио е!

— Тони…! — възкликна тя, но не успя да довърши.

— Моля те, не ме прекъсвай. Слушай ме много внимателно. Грабвай лекарската си чанта и се качвай на моторницата. Имам спешна нужда от помощта ти… той замълча… не аз, а Анджела — промърмори Севаро, но се окопити — тръгвай веднага, моля те.

— Идвам! След няколко минути съм на кораба. Трябва да ти кажа нещо, но то може да почака.

Връзката прекъсна. Севаро въздъхна с облекчение, но имаше още работа, преди да дойде сестра му. Той горчиво се укоряваше, че не бе проверил дали Анджела е в каютата си. Не знаеше кой и къде я е открил, но щеше да разбере това по — късно. Сега трябваше да провери състоянието й.

Той тръгна към каютата.

Вътре бяха само Арчибалд и Ребека, които се опитваха да я свестят. Всички останали бяха отвън по-тихи от всякога.

Когато влезе при Анджела, видя, че стажантът държи ръката й, а Ребека слагаше мокри кърпи на челото й.

Преди Севаро да успее да каже нещо, Арчибалд заговори:

— Аз я открих! — каза той тихо — Беше паднала до столовата. Сигурно е слязла да си налее прясна вода както направих аз, и се е подхлъзнала. Повиках останалите на помощ и тогава се появихте вие… знаете останалото.

— Да, знам! — капитанът втренчено гледаше ръката на Арчибалд, която несъзнателно (или не) галеше нейната.

Необяснимо чувство на ревност се появи в сърцето му.

— Защо не се свестява? — изстена Ребека.

Едва сега Севаро се сепна.

— Повиках на помощ сестра си. Тя е лекарка. Не можах да се свържа с Неапол…

— Далече ли сме от брега? — попита Арчибалд.

— На около петнайсетина мили! — гласеше отговорът — Защо питаш?

— Ако можех да отида… започна той, но капитанът го прекъсна.

— Никой няма да напуска кораба.

— Но…

— Това е заповед!

— Слушам, сър!

— Освен това помощта ще пристигне всеки момент… ето, чувате ли? Това е моторницата на сестра ми.

Арчибалд и Ребека въздъхнаха с облекчение.

— Преди Фатима да влезе в каютата, Анджела отвори очи и видя стажант Мортимър до леглото.

— Арчи… къде се… намирам…?

Гласът й беше толкова слаб… Фатима бе вече до нея, и проверяваше пулса й.

— Ще се оправиш, Анджи, лекарката ще ти помогне.

— Лекар… но…

— Не говори — промълви Фатима, която вече бе до нея — пести си силите.

После се обърна към стажантите:

— Моля ви, излезте, трябва да я прегледам.

След като те излязоха, тя се обърна към брат си:

— Тони, имам нужда от помощта ти.

— Но аз не разбирам нищо от медицина, как ще ти помогна? — гласът му бе по-тих от обикновено, а държането му подсказваше, че е вцепенен от случилото се.

— Тони, съвземи се — тя го плесна лекичко по бузата — Анджела има нужда от нас.

Едва сега Севаро се окопити и започна да прави компреси на стажантката. Тя имаше температура и постепенно тялото й започна да се тресе.

— Какво става? — попита уплашено Севаро.

— Треската става все по-силна. Какво ти обясниха стажантите?

— Стажант Мортимър предположи, че се е подхлъзнала и така е изгубила съзнание…

— Да, но е сгрешил…

— Какво значи това?

— В момента не мога да ти обясня, премери й температурата.

Когато Севаро постави термометъра, езичето бързо се покачи на 39 градуса.

През това време Фатима й даваше лекарство, но като видя, че стажантката не го поема, предпочете да

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×