— Добре тогава — той замълча за миг — искам да разбереш всичко за стажант Анджела де Каста. Разбери кои са приятелите и, сприятели се с тях, разпитай ги откъде е, защо е тук и следва ли някаква определена цел. Но първо отиди да я събудиш и я изпрати веднага в щаб — каютата. Ясна ли е задачата?

— Напълно, сър!

— Можеш да тръгваш!

Юнгата Самюел Гаред произхождаше от заможно семейство. След като баща му бива убит при изпълнение на служебния си дълг, Сами решава на всяка цена да стане военен и по този начин да отдаде почит на загиналия Сидни Гаред, и още повече да го издигне в очите на хората.

Сами не бе запознат с предишните приключения на своя капитан, но за сметка на това познаваше добре характера му.

В сегашния случай можеше да направи само едно — да изпълни точно заповедите на Севаро, защото в противен случай лошо му се пише.

Самюел стигна до каюта номер 15 и спря. На вратата с големи печатни букви бе написано:

Стажант Анджела де Каста

Тъкмо щеше да почука, когато чу шум, от който разбра, че тя чете за лекциите.

Юнгата се замисли.

Първо, капитанът го инструктира да го събуди рано, след което забравя за това — нещо, което съвсем не бе в стила му.

Второ, предупреждава го, че ще имат посещение и отново забравя.

Трето, иска от него — един обикновен юнга — да се прави на детектив и да открие коя всъщност е стажант де Каста, а можеше да се обърне към училищните и настоятели и да разбере всичко за нея; а тя учеше в каютата си, при все, че беше призори.

Всичко това забърка младежа и той не посмя да почука.

Севаро преглеждаше някакви документи оставени на бюрото му.

— Капитане…! — без да иска прекъсна работата му Сами.

Той трепна, после въздъхна с облекчение.

— По дяволите, Сами, изплаши ме, трябваше да почукаш.

— Извинете, сър, вратата беше отворена.

— Не се извинявай — махна с ръка капитанът — е, докладвай. Предаде ли съобщението?

— Не сър, не успях. Тя учеше, сър…

— Какво, учеше ли…! — Севаро бе изумен.

— Да, сър, чух я през вратата. Не посмях да вляза.

— Значи е била будна! — промълви капитанът, без да си дава сметка, че мисли на глас.

— Казахте ли нещо, сър? — попита юнгата, като се вглеждаше внимателно в лицето на капитана.

— Не, не, свободен си, Сами. Ако ми потрябваш, ще те извикам.

— Слушам, сър! — почти по войнишки отсече юнгата и се оттегли, като остави Севаро сам с мислите си.

Полковникът съвсем бе забравил за срещата със сестра си. Тя трябваше да пристигне с моторницата си всеки момент. Имаше време да поговори с Анджела, но не искаше да нарушава правилника. Реши да й даде само графика с дежурствата и нужните указания. Въпросът бе от първостепенна важност и не търпеше отлагане.

Анджела бе още в каютата си, когато из кораба се разнесе нейното име:

— Стажант Анджела де Каста да се яви в щаб — каютата веднага!

Това съобщение се повтори три пъти, след което радиовръзката бе прекратена.

Тя дори нямаше време да мисли. Грабна бележника и тръгна към щаб — каютата. Погледна мимоходом през илюминатора и видя моторна лодка.

Зачуди се! Кой ли е дошъл?

След няколко минути почука на вратата на капитана.

— Влез!

Тя натисна дръжката и се озова лице в лице с журналистката Мириам Грей.

Разбира се, Анджела не знаеше, че това е жената, благодарение на която научи за кончината на брат си.

— Добро утро, сър! Извинете за закъснението.

— Надявам се, че следващия път, когато те повикам, ще се явиш навреме, стажант.

— Да, сър!

— Повиках те, понеже днес е неделя и тъй като от утре започва работната седмица, реших да ти дам графика с дежурствата.

В понеделник, т.е. утре са дежурни Арчибалд Мортимър и Джинивър Гарсия. Всичко останало е записано в указанията. Ще се редувате така и ако впоследствие възникнат промени като болест, лекции, военни учения и пр. ще ме уведомяваш, за да разбера кой ще замества отсъстващия.

— Да, сър! — каза бързо Анджела — Сега свободна ли съм?

— Свободна си! Можеш да си вървиш.

Тя излезе и тихо затвори вратата след себе си.

— Красива е! — каза Фатима, когато стажантката излезе.

— Така ли? Не съм забелязал.

— Мисля, че познавам отнякъде това момиче — тя пренебрегна безразличието му.

— О! — едва сега повдигна той очи — И откъде?

— Още не зная, но ще разбера.

Внезапно се сети за какво бе дошла.

— Тони, мислиш ли, че момчето е още живо?

— Кое момче?

— Как кое? Разбира се, че говоря за Куинси.

Капитанът замислено погледна сестра си.

— Все още ли вярваш в това?

— Стига, Тони! Това, че не се е появил досега, не означава, че не е жив. Не забравяй, че тялото му не бе открито…

— По дяволите, Фатима, не започвай този разговор отново, моля те.

— Добре, добре! Но аз ще го открия, Тони, каквото и да ми струва това.

— Фатима, и без това ми е тежко — той въздъхна — търси го, но моля те, не ме карай да си спомням отново, знаеш, че се чувствам отговорен за това.

— Да, зная! Ще направя това, което искаш, но не мисли, че ще се откажа от разследването.

— Добре, сестричке! — усмихна се той — А сега ще ме оставиш ли да работя?

— Разбира се! — тя тръгна към вратата, но внезапно се обърна.

— Това момиче — започна тя колебливо — струва ми се, че я познавам, но — мислеше задълбочено, сякаш искаше да си спомни нещо важно, и внезапно впи поглед в брат си — сигурен ли си, че няма нищо общо с Куинси?

— Не зная! — каза той — Не, едва ли е така. Не зная нищо за нея, ако ме питаш, дори в досието и няма нищо съмнително. Все пак всеки си има тайни, нали?

— Да, така е! — кимна тя и излезе.

Севаро седна зад бюрото си, но не се докосна до корабните бумаги. Всъщност мислеше за това, което каза сестра му. Дали наистина Анджела познаваше момчето и, ако е така каква бе връзката й с него? Дали са били близки приятели и, ако е така, дали вече е разбрала, че той е виновен за изчезването на Куинси?

Тези мисли го накараха да се изправи.

Кръвта поизстина малко в жилите му.

В крайна сметка реши да остави нещата такива, каквито са. Но трябваше да разбере коя е всъщност

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×