„Куинси Медейра изчезна безследно по време на буря на 26 август 1885 г. близо до Канкун.
Стажант Медейра бе само на 13 години, а спаси мен — своя капитан — на 19 август, същата година, от пречупената мачта, отново по време на буря.
Куинси бе герой!
Поклон пред паметта му!“
Тайни и загадки
На борда на „Герой“
В мига, в който корабът потегли, една красива млада жена излезе от каютата си и се запъти към палубата. От униформата, която носеше, можеше да се разбере, че е една от новопристигналите на кораба стажанти.
В ръцете си държеше бележник, върху корицата, на който бяха отбелязани отличителните знаци на ВВУ „Св. Анна“ в Севиля, както и името на стажантката. Бележникът будеше съмнението, че девойката предпочита да преглежда записките си на тихо и приятно място. Но в ръцете и той служеше за прикритие.
Стажантката се огледа, приближи се до палубата и заплака.
За какво плачеше тя? Може би за дома си в Испания, или това бяха сълзи на щастие…?
Едва ли!
Времето беше мъгливо и тя не забеляза мъжа, който неусетно се беше приближил до нея и учудено се взираше в тъмнината.
Този човек беше Антонио Севаро.
Той погледна часовника си — показваше точно 22:30 ч. По това време на нощта не беше позволено на стажантите да излизат от каютите си, нито пък да се разхождат по палубата. Това беше военен кораб и имаше строго определени правила. Очевидно една от новите стажантки ги бе нарушила още първата вечер — веднага след вечерната проверка.
Той пристъпи напред и очите му се спряха на бележника. Неволна усмивка озари лицето му. Стажантката, дръзнала да наруши строгите военни правила, беше негова подчинена, което го учуди още повече. В досието, което вече бе успял да разгледа, пишеше, че стажант Анджела де Каста е една от най- изпълнителните и прилежни ученички от ВВУ „Св. Анна“ в Севиля. Какво правеше тя тук?
Капитанът се замисли. Да я остави ли да се наслаждава на приятната вечер, или да я накаже за непокорството?
Севаро решително пристъпи напред!
— Анджела де Каста, какво, по дяволите правиш тук?
Този глас я вледени. Познаваше го до болка, при все, че бе пристигнала едва сутринта, но притежателят му не биваше да я вижда разплакана. Затова с рязко движение избърса сълзите си, обърна се и се изпъна като струна пред началника си.
— Г-н полковник, сър! — произнесе тя ясно и отчетливо.
— Защо си нарушила забраната? — със същия тон попита той.
За миг тя се поколеба. Да му каже ли истината, или да замълчи?
— Зададох ти въпрос, стажант!
Наложи се да го излъже.
— Желаех да прегледам записките си, преди да си легна, сър! — заяви тя — Но тъй като в каютата ми няма осветление, реших да дойда тук.
— Кой отговаря за твоята каюта?
— Не мога да зная, сър! — със същия ясен глас изрече Анджела.
Полковникът се замисли. Тя беше права като каза, че не знае — та нали току-що пристигна. Той се огледа, свали електрическата крушка от палубата и я подаде на стажантката.
— Вземи я — каза той меко — утре ще поставим нова. Сега се прибирай в каютата си и никога повече не нарушавай корабните забрани.
— Слушам, сър! — отсече тя и си тръгна, но едва направила няколко крачки спря, и след кратко колебание се обърна.
— Извинете, сър, няма да се повтори. — След което едва ли не затича по стълбите.
Капитанът направи една обиколка по палубата, за да се увери, че всичко е наред, въздъхна тежко и тръгна към каютите.
Спря пред номер 15 и се заслуша. Стори му се, че чува лек шум.
Звукът се повтори отново и Севаро най-после разбра — стажантката плачеше. Това го забърка за момент, но бързо се овладя.
Дали да почука?
Не, по-добре не!
Имаше доста работа, а длъжността не му позволяваше да се бърка в личния живот на подчинените си.
Законът забрани тази намеса още преди десет години.
Десет години!
Спомените нахлуха в съзнанието му и той поклати глава, сякаш да се отърси от тях.
Но те не си отиваха.
Момчето бе още живо в сърцето му. Беше го обикнал като брат, ала съдбата му го отне. Прибра се в каютата си, тръшна се на леглото, и заплака.
Нямаше кой да го разбере!
Дълго лежа така със сълзи на очи, и неволно в съзнанието му изплува образът на Анджела.
Кой знае защо той свърза стажантката с момчето, и тя остана в сърцето му завинаги.
Късно през нощта се успокои, и най-после заспа…
Важно посещение
Съмненията на Севаро
… Нощта преваляше, когато капитанът се събуди.
Беше сънувал Куинси такъв, какъвто го видя за първи път — млад, любознателен и смел.
Събуди се от натрапчивото нахлуване в съня му, което се появи в образа на младо, красиво момиче. То плачеше неутешимо.
Капитанът позна девойката почти веднага.
„Дяволите да ме вземат — помисли си той — какво прави тя в съня ми? И защо постоянно я свързвам с момчето? Ако продължавам да мисля за това, по-добре да си подам оставката още утре…!“
Неочаквано на вратата се почука и мислите му се разбягаха.
Севаро погледна часовника си — беше 4:30 сутринта.
Кой ли го безпокоеше по това време?
Чукането се повтори.
— Кой е? — попита капитанът.
— Извинете, сър, аз съм Сами! Може би сте забравили, но снощи ме помолихте да ви събудя рано, понеже очаквате важно посещение.
— По дяволите! — изруга Севаро — Как можах да забравя?
Като не спираше да ругае, капитанът скочи и бързо се заоблича.
Днес щеше да се срещне със сестра си Фатима, която беше дипломирана лекарка и журналистка, и която навремето отрази случилото се с Куинси през 1885 г. под псевдонима Мириам Грей.
Веднага щом се облече, Севаро отвори вратата и покани юнгата вътре.
— Слушай, Сами — каза той — ще те помоля за една не много приятна услуга. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, г-н полковник! — отсече момчето.
