„Куинси Медейра изчезна безследно по време на буря на 26 август 1885 г. близо до Канкун.

Стажант Медейра бе само на 13 години, а спаси мен — своя капитан — на 19 август, същата година, от пречупената мачта, отново по време на буря.

Куинси бе герой!

Поклон пред паметта му!“

Тайни и загадки

На борда на „Герой“

август 1895 г.

В мига, в който корабът потегли, една красива млада жена излезе от каютата си и се запъти към палубата. От униформата, която носеше, можеше да се разбере, че е една от новопристигналите на кораба стажанти.

В ръцете си държеше бележник, върху корицата, на който бяха отбелязани отличителните знаци на ВВУ „Св. Анна“ в Севиля, както и името на стажантката. Бележникът будеше съмнението, че девойката предпочита да преглежда записките си на тихо и приятно място. Но в ръцете и той служеше за прикритие.

Стажантката се огледа, приближи се до палубата и заплака.

За какво плачеше тя? Може би за дома си в Испания, или това бяха сълзи на щастие…?

Едва ли!

Времето беше мъгливо и тя не забеляза мъжа, който неусетно се беше приближил до нея и учудено се взираше в тъмнината.

Този човек беше Антонио Севаро.

Той погледна часовника си — показваше точно 22:30 ч. По това време на нощта не беше позволено на стажантите да излизат от каютите си, нито пък да се разхождат по палубата. Това беше военен кораб и имаше строго определени правила. Очевидно една от новите стажантки ги бе нарушила още първата вечер — веднага след вечерната проверка.

Той пристъпи напред и очите му се спряха на бележника. Неволна усмивка озари лицето му. Стажантката, дръзнала да наруши строгите военни правила, беше негова подчинена, което го учуди още повече. В досието, което вече бе успял да разгледа, пишеше, че стажант Анджела де Каста е една от най- изпълнителните и прилежни ученички от ВВУ „Св. Анна“ в Севиля. Какво правеше тя тук?

Капитанът се замисли. Да я остави ли да се наслаждава на приятната вечер, или да я накаже за непокорството?

Севаро решително пристъпи напред!

— Анджела де Каста, какво, по дяволите правиш тук?

Този глас я вледени. Познаваше го до болка, при все, че бе пристигнала едва сутринта, но притежателят му не биваше да я вижда разплакана. Затова с рязко движение избърса сълзите си, обърна се и се изпъна като струна пред началника си.

— Г-н полковник, сър! — произнесе тя ясно и отчетливо.

— Защо си нарушила забраната? — със същия тон попита той.

За миг тя се поколеба. Да му каже ли истината, или да замълчи?

— Зададох ти въпрос, стажант!

Наложи се да го излъже.

— Желаех да прегледам записките си, преди да си легна, сър! — заяви тя — Но тъй като в каютата ми няма осветление, реших да дойда тук.

— Кой отговаря за твоята каюта?

— Не мога да зная, сър! — със същия ясен глас изрече Анджела.

Полковникът се замисли. Тя беше права като каза, че не знае — та нали току-що пристигна. Той се огледа, свали електрическата крушка от палубата и я подаде на стажантката.

— Вземи я — каза той меко — утре ще поставим нова. Сега се прибирай в каютата си и никога повече не нарушавай корабните забрани.

— Слушам, сър! — отсече тя и си тръгна, но едва направила няколко крачки спря, и след кратко колебание се обърна.

— Извинете, сър, няма да се повтори. — След което едва ли не затича по стълбите.

Капитанът направи една обиколка по палубата, за да се увери, че всичко е наред, въздъхна тежко и тръгна към каютите.

Спря пред номер 15 и се заслуша. Стори му се, че чува лек шум.

Звукът се повтори отново и Севаро най-после разбра — стажантката плачеше. Това го забърка за момент, но бързо се овладя.

Дали да почука?

Не, по-добре не!

Имаше доста работа, а длъжността не му позволяваше да се бърка в личния живот на подчинените си.

Законът забрани тази намеса още преди десет години.

Десет години!

Спомените нахлуха в съзнанието му и той поклати глава, сякаш да се отърси от тях.

Но те не си отиваха.

Момчето бе още живо в сърцето му. Беше го обикнал като брат, ала съдбата му го отне. Прибра се в каютата си, тръшна се на леглото, и заплака.

Нямаше кой да го разбере!

Дълго лежа така със сълзи на очи, и неволно в съзнанието му изплува образът на Анджела.

Кой знае защо той свърза стажантката с момчето, и тя остана в сърцето му завинаги.

Късно през нощта се успокои, и най-после заспа…

Важно посещение

Съмненията на Севаро

… Нощта преваляше, когато капитанът се събуди.

Беше сънувал Куинси такъв, какъвто го видя за първи път — млад, любознателен и смел.

Събуди се от натрапчивото нахлуване в съня му, което се появи в образа на младо, красиво момиче. То плачеше неутешимо.

Капитанът позна девойката почти веднага.

„Дяволите да ме вземат — помисли си той — какво прави тя в съня ми? И защо постоянно я свързвам с момчето? Ако продължавам да мисля за това, по-добре да си подам оставката още утре…!“

Неочаквано на вратата се почука и мислите му се разбягаха.

Севаро погледна часовника си — беше 4:30 сутринта.

Кой ли го безпокоеше по това време?

Чукането се повтори.

— Кой е? — попита капитанът.

— Извинете, сър, аз съм Сами! Може би сте забравили, но снощи ме помолихте да ви събудя рано, понеже очаквате важно посещение.

— По дяволите! — изруга Севаро — Как можах да забравя?

Като не спираше да ругае, капитанът скочи и бързо се заоблича.

Днес щеше да се срещне със сестра си Фатима, която беше дипломирана лекарка и журналистка, и която навремето отрази случилото се с Куинси през 1885 г. под псевдонима Мириам Грей.

Веднага щом се облече, Севаро отвори вратата и покани юнгата вътре.

— Слушай, Сами — каза той — ще те помоля за една не много приятна услуга. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, г-н полковник! — отсече момчето.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×