— Знам ли? Но се обзалагам, че ще се върне — рече Арон.
— Какво искаш да кажеш? Татко вика, че щял да си отвори книжарница. Смешна работа! Китайска книжарница!
— Ще се върне — настоя Арон. — Ще му бъде самотно без нас. Ще видиш.
— Десет цента на бас, че няма!
— За какъв срок?
— За до края.
— Добре, хващам се! — каза Арон.
Арон не успя да си получи парите още близо месец, но спечели баса само след шест дни.
Ли се върна с влака в единайсет без двайсет и си влезе със собствения ключ. В трапезарията светеше, но Ли откри Адам в кухнята да стърже плътно почернялото дъно на тигана с върха на отварачката за консерви.
— Ако през нощта се накисне — рече Ли и пусна кошницата си на пода, — веднага ще излезе.
— Така ли? Каквото се хвана да приготвя, все загаря. На двора съм оставил една тенджера с цвекло. Толкова гадно вонеше, че я изнесох. Загоряло цвекло, отвратително!… Ли! — викна той изведнъж. — Какво се е случило?
Ли взе от ръцете му черния чугунен тиган, сложи го в умивалника и го напълни с вода.
— Ако си имахме от новите газови печки, след две минути щяхме да бъдем с по чаша кафе — каза той. — Мога впрочем да стъкна и огън.
— Печката не гори — отбеляза Адам.
— Почиствахте ли пепелта? — И Ли вдигна колелата.
— Пепелта ли?
— О, я идете в другата стая — рече Ли. — Аз ще сложа кафето.
Адам зачака нетърпеливо в трапезарията, но се подчини на заповедта му. Най-сетне Ли донесе две чаши кафе и ги сложи на масата.
— Сварих го в малката тенджерка — каза той, — много по-бързо завира. — Наведе се над сгъваемата си кошница и развърза гърлото й, от което измъкна едно камениново шише.
— Китайски абсент — поясни той. — Но китайската ракия издържа още десет години повече. Забравих да питам, взехте ли ми заместник?
— Усукваш го! — каза Адам.
— Знам. И знам също, че ще бъде най-хубаво да си го кажа и да се свърши всичко.
— Играл си на фън-дан и са те обрали.
— Не, де да беше така! Парите са си тук. Тази кьопава тапа е счупена, ще трябва да я напъхам вътре. — Наля от черната течност в кафето си. — Никога не го пия по този начин, ама е хубаво, кажете!
— Има вкус на гнили ябълки — каза Адам.
— Да, но не помните ли, Сам Хамилтън казваше, че много обичал гнили ябълки.
— Кога смяташ да ми кажеш какво се е случило с тебе? — прекъсна го Адам.
— Нищо не се е случило — отвърна Ли. — Просто самотия. Това е всичко. Не е ли достатъчно?
— Ами книжарницата?
— Не искам книжарница. Мисля, че си го знаех още преди да се кача на влака, ама рекох да опитам, да се уверя.
— Значи отиде и последната ти мечта?
— Добре съм се отървал! — Ли беше на ръба на полудяването. — Миста Тласк, китайче мисли да се напие!
Адам се разтревожи.
— Все пак какво ти е?
Ли вдигна шишето до устните си, отпи дълбоко голяма пареща глътка и се задъха, додето парите излязат от изгорялото му гърло.
— Адам — рече той, — аз съм несравнимо, невероятно, покоряващо радостен, че съм си у дома. В живота си никога не съм се чувствал по-страшно самотен.
Глава 36
1
В Салинас имаше две прогимназии, големи жълти сгради с високи прозорци. Прозорците вещаеха гибел, вратите не се усмихваха. Бяха съответно наречени „Ийст Енд“ и „Уест Енд“. Училището „Ийст Енд“ се намираше доста надалеч, минаваше се през целия град, а освен това там ходеха децата, живеещи източно от Главната улица. Затуй за него няма да говорим.
„Уест Енд“ представляваше внушителна постройка на два етажа, пред която в редица растяха чепати тополи. От двете му страни бяха дворовете — единият за момичета, другият за момчета. Зад училището момичешкият и момчешкият двор се разделяха от висока дъсчена тараба и допираха с краищата си едно тресавище с постоянна вода, в което растеше висок камъш и папур. В „Уест Енд“ учеха от трети до осми клас, а първолаците и второкласниците посещаваха „Бебешкото“ училище недалеч от тук. Имаше стаи за всеки клас — трети, четвърти и пети на първия етаж, а шести, седми и осми — на втория. Във всяка класна стая се виждаха обичайните чинове от издялкано дъбово дърво, подиум и четвъртита учителска маса, по един часовник „Сет Томас“31 и по една картина. Отделните картини определяха и отделните стаи, като преобладаваше влиянието на прерафаелитите32. В броня от глава до пети, Галахад33 сочеше пътя на третокласниците, бягащата Аталанта34 приканваше четвъртокласниците, Купата на свети Василий35 объркваше петокласниците и така нататък, додето накрая Изобличаването на Катилина изпращаше осмокласниците в гимназията с чувството за високи граждански добродетели.
Поради възрастта си Кейл и Арон бяха записани в седми клас, където изучиха до последната светлосянка картината на своята стая — Лаокоон, целият оплетен в змии. Момчетата бяха поразени от размерите и великолепието на „Уест Енд“ след едностайното селско училище. Дълбоко впечатление им правеше разточителството за всеки клас да има отделен учител. Приличаше на излишество. Но както става с всички хора, поразени бяха един ден, на втория бяха възхитени, а на третия вече не си спомняха ясно дали някога са ходили в друго училище.
Учителката им беше тъмнокоса и миловидна и ако разумно вдигаха или не вдигаха ръка, близнаците не биваше за нищо да се тревожат. Кейл откри това бързо-бързо и го разясни на Арон:
— Вземи повечето деца. Ако си знаят, вдигат ръка, ако не знаят, направо се свиват под чиновете. Знаеш ли какво ще правим?
— Не. Какво?
— Обърни внимание, че учителката не винаги посочва тия, които вдигат ръка. Обръща се към другите, а те, естествено, нищо не знаят.
— Правилно — съгласи се Арон.
— Виж сега, първата седмица ще учим като бесни, но няма да вдигаме ръка. Тя ще ни посочва, а ние ще си знаем. Това ще я тръшне. На втората седмица няма да учим, но ще вдигаме ръка, а тя няма да ни изпитва. На третата вече ще си седим мирно и тихо и тя никога няма да разбере знаем ли, не знаем ли. И съвсем скоро ще ни остави на мира. Няма да си губи времето да вдига човек, който си знае, я!
Системата на Кейл се оказа ефикасна. След кратко време близнаците не само бяха оставени на мира, но си спечелиха и славата на способни момчета. В действителност тя беше само губене на време, тъй като и двете момчета учеха достатъчно бързо. Кейл ставаше все по-добър в играта на топчета и скоро почна да събира всички плочки, тебеширчета, стъкла и биячи в училищния двор. Когато сезонът на топчетата отмина, взе да ги разменя срещу пумпали и по едно време притежаваше на законен склад и си играеше с най-малко четирийсет и пет различни пумпала във всякакви форми и цветове, от тромавите бебешки фърфалаци до
