таблото за обяви — едва ли не всички я приеха със задоволство. Неколцина казаха: „Слава Богу, мръсникът умря!“
Другият, умен като Сатана, нямаше почти никакво усещане за човешкото достойнство, но изтънко познаваше всички страни на човешката слабост и лукавство. Той бе се възползвал от особените си познания, за да деформира хората и да ги купува, да подкупва, заплашва и прелъстява, додето накрая се оказа с доста голяма власт. Всяка своя постъпка обличаше в одеждите на порядъчността и аз съм се питал дали му е хрумвало някога, че никой подарък не е в състояние да ти върне обичта на човека, когото си лишил от личното му самоуважение. Продалият се не може да изпитва към онзи, който го е подкупил, нищо друго освен ненавист. Когато този човек се помина, нацията гръмна от славословия, но току под тях се ширна радостта, че е мъртъв.
Третият допусна може би редица грешки в постъпките си, ала целият му съзнателен живот бе посветен на мисията да вдъхва на хората мъжество, достойнство и добрина в едно време, когато те бяха бедни и наплашени и когато злите сили в света беснееха, за да оправдават страховете им. Малцина бяха ония, които не обичаха този мъж. Когато той умря, хората плачеха по улиците, а мислите им се вайкаха: „Какво ще правим сега? Как ще живеем по-нататък без него?“
С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.
Една-единствена приказка. Всички романи и стихове са изградени на неспирния конфликт между доброто и злото у нас. И ми хрумва, че докато злото трябва постоянно да се оплодява, доброто, добродетелите са безсмъртни. Порокът вечно се прикрива с нов, привлекателен и жизнен лик, докато добродетелите, за разлика от всичко друго на света, са вековни.
Глава 35
1
Ли помогна на Адам и момчетата да се пренесат в Салинас, а това ще рече — свърши сам цялата работа, стегна багажа, който взеха, изпрати ги на гарата, натовари задната седалка на „Форда“, разтовари и разопакова и настани семейството в малката къща на Деси. Когато направи всичко, което смяташе за необходимо да се чувстват удобно, както и някои излишни неща, а със закъснение и допълнителни неща, една вечер изчака официално близнаците да си легнат. Може би Адам схвана неговото намерение от студенината и формалното му поведение.
— Добре — каза той, — очаквах го. Казвай.
Това разби на пух и прах речта, която Ли бе наизустил и с която възнамеряваше да започне: „Ето вече толкова и толкова години, откак ви служа, доколкото способностите ми позволяват, но сега чувствам…“
— Отлагах колкото може повече — каза Ли. — Приготвил съм си и реч. Искате ли да я чуете?
— Искаш ли да я произнесеш?
— Не — рече Ли. — Не искам. Иначе е много хубава реч.
— Кога искаш да си отидеш? — попита Адам.
— Колкото е възможно по-скоро. Страх ме е, че ако не тръгна в скоро време, може да се откажа от намеренията си. Искате ли да изчакам, докато си намерите някой друг?
— По-добре недей — каза Адам. — Знаеш ме колко съм пипкав и може доста време да ми отнеме. Може и нищо да не направя.
— Тогава ще замина утре.
— Момчетата ще се пръснат от мъка — каза Адам. — Не ги зная какво ще правят. Най-хубаво ще бъде да се измъкнеш незабелязано, пък аз ще им го съобщя по-късно.
— Забелязал съм, че децата винаги ни изненадват — рече Ли. Така и стана. Като закусваха на другата сутрин, Адам каза:
— Момчета, Ли си отива.
— Така ли? — рече Кейл. — Довечера има баскетболен мач, билетите са по десет цента. Можем ли да отидем?
— Да. Но не чухте ли какво ви казах?
— Разбира се — рече Арон. — Каза, че Ли си отивал.
— И няма да се върне!
— Къде ще отиде? — попита Кейл.
— В Сан Франциско, там ще живее.
— Щях да забравя — обади се Арон, — на „Главната“, точно насред улицата, има един човек с печица, вари наденици и ги слага в малки хлебчета. Петак едното. Горчица си слагаш, колкото си искаш.
Ли стоеше на кухненския праг и се усмихваше на Адам. Когато близнаците си взеха учебниците, той подвикна:
— Сбогом, момчета!
— Сбогом! — извикаха те и изтрополяха навън. Адам се загледа в кафето си и каза, като да се извинява:
— Ама че добичета! Мен ако питаш, това ще ти е наградата за повече от десет години служба.
— Така ми харесва повече — каза Ли. — Ако се бяха престорили на затъжени, щяха да бъдат лъжци. Това нищо не значи за тях. Може би понякога, насаме, ще се сещат за мене. Но не искам да им е мъчно. Вярвам, че не съм от дребните душици, които са доволни, ако някой тъгува за тях. — И сложи на масата пред Адам петдесет цента. — Довечера, като тръгнат на баскетболен мач, дайте им ги от мое име и им кажете да си купят от кифлите с наденица. Малко мършав ми е прощалният подарък, ама нейсе!
Адам погледна сгъваемата кошница, която Ли бе внесъл в трапезарията, и попита:
— Това ли ти е целият багаж, Ли?
— Всичко освен книгите. Те са в сандъци в избата. Ако нямате нищо против, ще пратя да ги вземат или ще дойда лично, след като се установя.
— Разбира се. Ще ми липсваш, Ли, щеш или не щеш. Наистина ли ще отвориш книжарница?
— Такова ми е намерението.
— Нали ще се обаждаш?
— Не зная. Трябва да помисля. Казват, чистата рана зараствала най-бързо. За мен няма нищо по- печално от връзки, които се поддържат единствено посредством лепилото на пощенските марки. Не можеш ли да виждаш, да чуваш, да се докосваш до един човек, най-добре — забрави го!
Адам стана от масата.
— Ще дойда с теб до гарата.
— Не! — рязко го спря Ли. — Не, не искам това. Сбогом, мистър Траск. Сбогом, Адам! — И излезе от къщата толкова бързо, че Адамовото „сбогом“ го настигна чак на долното стъпало на предната врата, а „Не забравяй да пишеш!“ съвпадна с щракването на дворната порта.
2
След баскетболния мач Кейл и Арон имаха по пет наденици в хлебчета и това им дойде добре дошло, тъй като Адам бе забравил да приготви каквато и да било вечеря. Прибирайки се у дома, близнаците за първи път отвориха дума за Ли.
— Не мога да разбера защо си заминава — рече Кейл.
— И по-рано е казвал, че ще си отиде.
— Какво, мислиш, ще прави без нас?
