прозореца. Спомни си, че Моли ще върви начело на големия парад на пикника по случай Четвърти юли, и то не с кого да е, а със самия Хари Форбс, сенатора на щата. А Деси още не е пришила сърмата на рокличката й. Насили се да стане. Има толкова много сърма, а тя тук се успива. „Ще я ушия, Моли! — извика тя. — Ще бъде готова!“
Стана от леглото, наметна робата си и тръгна боса из къщата, пренаселена от Хамилтъновци. В хола ги нямаше — отишли са по спалните. В спалните леглата бяха изрядно оправени — отишли са в кухнята, а в кухнята всички се пръснаха и се стопиха. Тъга и смърт. Вълната се отдръпна и тя остана на сухо, напълно разсънена. Къщата беше чиста, светеща, безупречна, с изпрани пердета и мити прозорци, но все пак тъй, както мъж може да го направи — огладените пердета висяха малко накриво, по стъклата се виждаха засъхнали капки, а един правоъгълник на масата показваше откъде е била махната книга.
Печката грееше, между колелата й блещукаше оранжева светлина, а огънят, понесен от тягата, меко бумтеше през отворения регулатор. Зад стъклената си витрина часовникът проблясваше с махалото и тиктакаше подобно на дървено чукче върху празна дървена кутийка.
Отвън се разнесе изсвирване, пронизително и дрезгаво като от тръстикова свирка, тънко и необикновено. Разпиля се някаква дива мелодия. След това по пруста изгърмяха стъпките на Том и той се намъкна с наръч дъбови дърва, толкова голям, че му закриваше очите. Остави ги да се сгромолясат в сандъка и рече:
— Значи си станала. Това беше с цел да те събуди, ако още спиш. — Лицето му грееше от радост. — Огрява вече утрото, няма време за излежаване.
— Говориш като баща си — рече Деси и двамата се засмяха. Радостта му премина в твърда решителност.
— Да — гръмко каза той. — Тук отново ще настъпи славно време. Досега се влачех от мъка като пребита змия. Нищо чудно, че Уил ме е взимал за побъркан. Но сега ти си тук и аз ще ти покажа. В живота отново ще вдъхна живот. Чуваш ли? Тази къща ще заживее!
— Доволна съм, че се върнах — каза тя и безутешно си помисли колко уязвим е той сега, колко е лесно да бъде разколебан и как ще трябва да го пази. — Изглежда, не си сядал ден и нощ, докато къщата не светне.
— Нищо подобно — каза Том. — Само едно завъртане на пръстите.
— Знам го аз това завъртане, с кофата и парцала, на колене, освен ако не си открил начин да използваш кокоша сила или да впрегнеш вятъра.
— Да съм открил… Да, именно затова не ми достига време. Открих как посредством един отвор вратовръзката може свободно да се движи в колосана яка.
— Но ти не носиш колосани яки.
— А вчера? Точно затова го измислих. А колкото до кокошките, ще развъдя милиони. Малки кокошарници по цялата ферма, на покрива ще имат халки, за да мога да ги потапям целите във варова баня. Яйцата ще падат на една подвижна лента, виж как! И аз ще я въртя…
— Мен ми се иска да завъртим една закуска — прекъсна го Деси. — Знаеш ли как изглежда едно пържено яйце? Знаеш ли как се променя цветът на тлъстината и месото на бекона?
— Ще го имаш! — извика той, отмести колелата на печката и се зае да разравя огъня; космите по ръката му се свиха и опърлиха. Напъха няколко дърва и оглушително засвирука.
— Приличаш ми — каза Деси — на ония с козите крака, дето надуват тръстикова флейта по баирите на Гърция.
— Да не мислиш, че не съм? — изрева той.
„Ако на него му е леко — тъжно си помисли Деси, — защо и на мен не ми олеква на сърцето? Защо не мога да се отърся от черните си мисли? Ще успея — изкрещя в себе си тя, — щом той може, и аз ще успея!“
— Том! — повика го тя.
— Да?
— Искам зачервено яйце.
Глава 33
1
Възвишенията останаха зелени чак докъм края на юни и едва тогава тревата почна да жълтее. Класовете на дивия овес така натежаха от зърно, че клюмнаха на стръковете си. Изворчетата продължаваха да бликат до късно лято. Говедата движеха с мъка тлъстината си, а кожите им лъщяха от здраве. Бе година, в която народът в Долината на Салинас забравя засухите. Фермерите купуваха земя повече, отколкото могат да си позволят, пресмятайки по кориците на чековите си книжки новите доходи.
Том Хамилтън се трудеше като колос не само с яките си мишци и груби длани, но и с цялото си сърце и душа. Наковалнята в работилницата отново закънтя. Боядиса старата къща в бяло, вароса и останалите пристройки. Отиде до Кинг Сити да разгледа миещите се нужници и след това си построи един от майсторски огъната ламарина и резбовано дърво. Тъй като водата от извора беше слаба, скова до къщата резервоар от секвоеви дъски, в който водата се изпомпваше от саморъчно направен вятърен двигател, така хитроумно нагласен, че се въртеше и при най-лекия ветрец. Два други проекта изпълни в макет от метал и дърво и се канеше наесен да ги изпрати в патентното бюро.
Но това не беше всичко. Работеше с лекота и ведро настроение. Деси се принуди да става много рано, за да поема къщната работа, преди да я свърши Том. Следеше неговото голямо и розово щастие — но това не беше лекото щастие на Самуел. То не изникваше от корените му, за да се понесе нагоре. Той го изработваше колкото може по-умело, правеше му калъпи и го моделираше. Деси, която бе имала повече приятелки от всички в долината, сега се намери без нито един доверен близък. За натрупаните си тревоги нямаше кому да разкаже. И болката си оставаше нейна тайна.
Когато Том я намери вдървена и напрегната от присвиващата я болка и тревожно извика:
— Деси, какво ти е? — тя овладя гримасата си и каза:
— Леко схващане, нищо повече. Просто едно леко схващане. Ето, вече нищо ми няма. — След миг и двамата се засмяха.
Смееха се постоянно, сякаш да си придават самоувереност. И само когато Деси вечер си лягаше, обземаше я мъката за нещо изгубено, вледеняваща и непоносима. Том лежеше в мрака на стаята си, объркан като дете. Чуваше ударите на сърцето си, нещо стържеше там, но съзнанието му побягваше от всякакви мисли и за по-сигурно се залавяше с дребни проекти, измишльотини, машини. В летните вечери често се изкачваха на хълма да погледат сиянието на заника иззад върховете на веригите от запад и да усетят зефира, доведен в долината от надигащия се, прегрят от деня въздух. Обикновено постояваха безмълвни да подишат на спокойствие. Стеснителни, те никога не отваряха дума за себе си. И не знаеха нищо един за друг. Сепнаха се и двамата, когато една вечер, на хълма, Деси го попита:
— Том, защо не се ожениш?
За миг я погледна, но премести очи.
— Коя ще ме вземе?
— Шегуваш ли се, или наистина мислиш така?
— Коя би ме взела? — повтори той. — Коя ще пожелае такъв като мене?
— Както ми се струва, ти май наистина си го мислиш. — И тук тя наруши негласната им уговорка: — Бил ли си влюбен в някоя?
— Не — отвърна той.
— Можеш да ми кажеш — рече тя, сякаш Том не беше й отговорил.
Като се заспускаха от хълма, Том повече не продума, но на верандата изведнъж заговори:
— Тук ти е скучно. Искаш да си отидеш. — Изчака малко. — Отговори! Не е ли така?
— Искам да остана тук, никъде не ми се живее. Ходиш ли понякога при жени? — попита го тя.
— Да — рече той.
— И добре ли ти е?
