не мога да разбера. Не разбирам как можеш да стреляш в мен и да изоставяш синовете си. Не разбирам как можеш ти, или който и да било, да живееш по този начин — и посочи с ръка къщата.
— Кара ли те някой да разбираш?
Адам се изправи и си взе шапката от масата.
— Май това е всичко. Сбогом. — И тръгна към вратата.
— Променил си се, мистър Мишок — провикна се тя след него. — Да не би най-после да имаш жена?
Адам спря и бавно се обърна със замислен поглед.
— Не беше ми идвало преди — каза той и запристъпва към нея, додето ръстът му почти не я затисна; наложи се тя да извие главата си назад, за да го гледа в лицето. — Казах, че не те разбирам — полека продължи той, — но едва сега ми стана ясно ти какво не разбираш.
— Какво не разбирам аз, мистър Мишок?
— Ти познаваш грозното у хората. Показа ми ония снимки. И се възползваш от всички тъжни и слаби неща у човека, а той ги притежава, Господ да му е на помощ.
— Всеки…
— Но ти — продължи Адам, сепнат от мисълта си, — точно така, ти не познаваш останалото. Не вярваш, че съм ти донесъл писмото, защото не ти искам парите. Не вярваш, че съм те обичал. А мъжете, които идват тук, при тебе, със своята грозота, мъжете от снимките, ти не вярваш, че тези мъже могат да носят в себе си и нещо добро, нещо красиво. Виждаш само едната страна и си мислиш — нещо повече, сигурна си, — че това е всичко.
Тя се изсмя подигравателно:
— Вятър те вее тебе! Какъв чудесен мечтател е станал мистър Мишока! Прочетете ми една проповед, мистър Мишок!
— Няма! Няма, защото ми е ясно, че една част от тебе липсва. Има хора, които не различават зеления цвят, но цял живот не са в състояние да го разберат. Според мен ти само отчасти си човек. Но с нищо не мога да ти помогна. Чудно ми е само дали някога си почувствала, че около теб има нещо невидимо. Би било ужасно, ако проумееш, че го има, а не можеш нито да го видиш, нито да го усетиш. Ужасно би било.
Кейт блъсна стола си назад и стана. Свити от двете й страни, юмруците й се криеха в диплите на полата. Постара се да прикрие пискливостта, която се вмъкна в гласа й.
— Нашият Мишок бил философ! — рече тя. — Но и за тази работа Мишокът го бива, колкото и за други неща! Нещо да си чувал за халюцинациите? Ако има неща, които не мога да видя, не смяташ ли за възможно това да са някакви сънища, които болнавият ти мозък е измайсторил?
— Не смятам — каза Адам. — Не смятам. И съм сигурен, че и ти не смяташ. — Обърна се, излезе и затвори вратата.
Кейт седна и се вторачи в затворената врата, без да осъзнава, че юмруците й нечуто бият бялата мушама. Разбра обаче, че белият четириъгълник на вратата се размаза от сълзите й, че цялото й тяло се тресе от нещо, напомнящо и гняв, но и тъга.
2
Когато Адам си излезе от Кейт, до тръгването на влака му за Кинг Сити оставаха повече от два часа. Някакъв порив го накара да свие от Главната улица и да се отправи по „Централното авеню“ към номер 130, високата бяла къща на Ърнест Стайнбек. Беше безупречна, приветлива къща, достатъчно широка, без да е претенциозна, заградена отвред с бял стобор, подстригана трева и рози и глицинии, пълзящи по белите й стени. Адам се изкачи по широките стъпала на верандата и натисна звънеца. Към вратата се приближи Олив, открехна я едва, а от двете й страни надничаха Мери и Джон. Адам свали шапка.
— Не ме познавате. Казвам се Адам Траск. Баща ви беше мой приятел. Дощя ми се да поднеса почитанията си на мисис Хамилтън. Тя ми помогна при раждането на близнаците.
— Ама моля ви се! — каза Олив и разтвори широките крила на вратата. — Чували сме за вас. Само миг! Нали виждате, създали сме на мама нещо като убежище… — Потропа на една врата в дъното на широкия хол и извика: — Майко! Един твой приятел иска да те види. — Отвори му и го покани в приятната стая, обитавана от Лайза. — Мен ще ме извините — рече тя на Адам, — Катрина задушава пилешко и аз трябва да я наблюдавам. Джон! Мери! Тръгвайте с мене! Хайде!
Лайза му се стори още по-дребничка. Седнала на плетен стол-люлка, тя бе много, много остаряла. Носеше дреха с широки поли от вълнена черна алпака, прищипната под шията от игла, на която със златни букви пишеше „Мама“. Приятната стаичка, едновременно спалня и всекидневна, бе претрупана от фотографии, шишета с тоалетна вода, дантелени игленици, четки и гребени, както и множеството порцеланови или сребърни украшения, подарявани за рождени дни и Коледи. На стената висеше голяма оцветена снимка на Самуел, хванала неговото хладно и безразлично достойнство, една изчистена и подправена отдалеченост, каквато приживе не бе притежавал. В снимката го нямаше онова негово излъчване, нямаше я изпитателната му жизнерадост. Висеше в тежка позлатена рамка и за ужас на дечурлигата очите й те следяха където и да си в стаята.
На плетената масичка до Лайза стоеше кафезът на папагала Поли, който Том бе купил от един моряк. Беше стара птица, славеща се с петдесетгодишна възраст, прекарала суров живот и придобила грубия език на корабния бак. Как не се мъчи Лайза, но така и не успя да замени живописния речник на младостта му с псалмопения. Поли завъртя глава да разгледа Адам и внимателно почеса с крак перушината около клюна си, при което безстрастно изрече:
— Изплюй камъчето, копеле!
Лайза му се намръщи.
— Поли — строго го смъмри тя, — това не е учтиво!
— Мръсно копеле! — установи Поли.
Лайза пренебрегна тази нецензурност и протегна тъничката си ръка.
— Мистър Траск, толкова се радвам да ви видя! Ще поседнете, нали?
— Минавах и си рекох да поднеса своите съболезнования.
— Получихме цветята ви — каза тя. Спомняше си всеки букет, пристигнал в къщата през това време. Адам бе изпратил един чудесен венец от имортели.
— Сигурно не ви е лесно да преустройвате живота си. — Очите на Лайза се препълниха и тя звучно затвори уста, да прикрие слабостта си. — Не би трябвало да човъркам скръбта ви — продължи Адам, — но той и на мене ми липсва.
Лайза извърна глава.
— Как са при вас нещата? — попита тя.
— Тази година е добре. Доста дъжд падна. Фуражът вече избуя…
— Том ми писа.
— Закопчай се! — извика папагалът. Лайза го погледна с онзи укор, с който се обръщаше към растящите си деца, когато почнеха да се бунтуват.
— Какво ви води в Салинас, мистър Траск? — попита тя.
— Ами работа — каза той и седна на един от плетените столове, който изстена под тежестта му. — Възнамерявам да се преселя тук. Казвам си, че може да е по-добре за синовете ми. Много са сами горе в чифлика.
— На нас никога не ни е било самотно в чифлика — сухо рече тя.
— Мисля, че тук поне училищата са по-добри. Нека се възползват моите близнаци.
— Дъщеря ми Олив нали преподаваше в „Пийч Трий“ и в „Плейто“, и в „Биг Сър“! — Тонът й не оставяше съмнение, че от тези не е имало по-свестни училища. Адам изпита топло възхищение към желязната й вежливост.
— Просто размишлявах по тия въпроси — каза той.
— Деца, които растат на село, са по-добре! — Такъв беше законът и тя можеше да го докаже със собствените си синове. Сега интересът й се насочи към него. — Да не би да търсите къща в Салинас?
— Мда, как да кажа, именно търся…
— Идете при дъщеря ми Деси — рече тя. — Деси иска да се върне във фермата при Том. Има чудесна
