Цяла сутрин Адам снова, размишлявайки, из къщата и по пладне отиде да намери Ли, който обръщаше с лопатата тъмната наторена пръст в зеленчуковата градина, за да насади своя пролетен зарзават: моркови и цвекло, репи, грах и зелен фасул, алабаши и къдраво шотландско зеле. Лехите бяха отбелязани с право изопнати канапи, като на крайните колчета беше привързал торбичките със семената, да му определят кое докъде. В единия ъгъл на градината, в очакване да отмине опасността от замръзване, стъклена рамка предпазваше готовите за присаждане домати, капии и зеле.
— Май се държах глупаво — поде Адам.
Ли се подпря на лопатата и спокойно го погледна.
— Кога тръгвате? — попита той.
— Мислех да хвана тоя в два и четирийсет. Ще мога да се върна с другия в осем.
— Както знаете, можеше и с писмо — рече Ли.
— Мислех за това. Ти би ли написал писмо?
— Не. Прав сте. По тая част съм кукуригу, никакви писма.
— Трябва да отида — каза Адам. — Какво ли не ми идваше на ума, но някакъв камшик все ме връщаше към това.
— Човек може да бъде безчестен по много начини — каза Ли, — но не и по този. Ами на добър час! Ще ми бъде интересно да чуя какво е казала и какво смята да прави.
— Ще взема двуколката — каза Адам. — Ще я оставя в обора на Кинг Сити. Ще ме хванат дяволите, ако подкарам „Форда“ сам.
Беше четири и петнайсет, когато Адам се изкачи по паянтовата стълба и почука на излющената врата към публичния дом на Кейт. Отвори я нов портиер, някакъв финландец с квадратно лице, по риза и панталони; дългите му ръкави се придържаха от червени копринени ластици. Остави Адам да почака на верандата, върна се след миг и го покани в трапезарията. Тя представляваше обширна, гола стая, чиито стени и дървения бяха боядисани в бяло. Средата й се заемаше от продълговата маса, покрита с бяла мушама, върху която паниците и чашите, обърнати върху своите чинийки, бележеха всяко място.
Кейт седеше начело на масата, а пред нея, разтворена, лежеше счетоводната книга. Беше строго облечена, със зелена козирка над челото, а в пръстите си нервно въртеше жълт молив. Когато Адам застана на прага, тя го погледна безстрастно и попита:
— Сега какво искаш?
Финландецът стоеше зад Адам. Вместо да отговори, Адам пристъпи към масата и остави писмото върху книгата пред нея.
— Какво е това? — попита тя и без да дочака обяснение, бързо го прочете. — Излез и затвори вратата! — обърна се към финландеца. Адам седна до нея, избутвайки приборите встрани, за да си сложи шапката. Когато вратата се затвори, Кейт попита: — Шега ли е това? — И сетне: — Не, ти не си от хората, които се шегуват — а след като размисли, — може би брат ти се шегува. Сигурен ли си, че е умрял?
— Само това писмо съм получил — отвърна Адам.
— А какво искаш от мене? — Адам сви рамене. — Ако си решил да ти се подписвам някъде, сбъркал си адреса. Какво искаш?
Адам прокара бавно пръста си по черната панделка, опасваща шапката му.
— Запиши си адреса на адвокатите и влез в лична връзка с тях.
— Какво си им казал за мене?
— Нищо — рече Адам. — Писах на Чарлз и бях отбелязал, че ти живееш в друг град, нищо повече. Когато писмото стигнало, той бил вече мъртъв. Получили го адвокатите. Впрочем те пишат за това.
— Изглежда, че тоя, дето е надраскал послеписа, ти е приятел. Какво му отговори?
— Още не съм отговарял.
— И какво възнамеряваш да пишеш в отговор?
— Същото. Че живееш в друг град.
— Не можеш да твърдиш, че сме разведени, защото не сме.
— Нямам и намерение.
— Знаеш ли колко ще ти струва, за да откупиш моя дял? Четирийсет и пет хиляди в брой.
— Не.
— Какво „не“! Не можеш да се пазариш.
— Не се пазаря. Прочете писмото и знаеш колкото и аз. Прави каквото искаш.
— Защо си толкова наперен?
— Чувствам се сигурен.
Тя го погледна изпод прозрачната зелена козирка. Върху нея, като лозички, падащи на зелен покрив, се виеха няколко къдрици.
— Адам, ти си глупак. Ако си беше мълчал, никой нямаше да разбере, че съм жива.
— Зная.
— Знаеш? Помислил си, че ще ме е страх да претендирам за парите? Ако си го мислел, значи си още по-голям глупак.
— На мен ми е все едно какво ще направиш — търпеливо рече той.
Тя му се усмихна цинично.
— Все ти е едно, така ли? Ами ако ти кажа, че в канцеларията на шерифа има една заповед с постоянна сила, оставена от предишния шериф, в която се казва, че ако някога използвам твоето име или си призная, че съм твоя жена, веднага ще ме изгонят от околията и от щата? Това не те ли блазни?
— Да ме блазни за какво?
— Да ме изгонят и ти да прибереш всичките пари.
— Нали аз ти донесох писмото — спокойно каза той.
— Искам да зная защо.
— Мен не ме интересува ти какво мислиш, нито пък какво мислиш за мене. В завещанието си Чарлз ти е оставил пари и не е предвидил никакви условия. Лично не съм виждал завещанието, но е имал желание да ти остави парите.
— Играеш опасна игра за петдесет хиляди долара — каза тя, — но няма да ги получиш. Не знам какъв номер си намислил, но ще разбера. Аз какво мисля ли? Че не си умен. Кой ти дава подобни съвети?
— Никой.
— Ами китаецът? Той е умен.
— Не ми е давал никакви съвети. — На Адам му стана любопитно, че съвсем не се вълнува. Имаше чувството, че изобщо не се намира тук. Когато я погледна, с изненада долови нещо, което преди не бе виждал — Кейт се страхуваше, страхуваше се от него. Но защо? Тя се овладя и пропъди страха от лицето си.
— Правиш го, защото си честен, това ли е? Просто си толкова захаросано добър, че не си струва да живееш.
— Това не ми е хрумвало — каза Адам. — Парите са си твои, а аз не съм крадец. Безразлично ми е твоето мнение.
Кейт избута козирката си нагоре.
— Искаш да ми внушиш, че просто изсипваш тия пари в скута ми. Добре, аз ще разбера накъде биеш. Недей да мислиш, че няма да се погрижа за себе си. Смяташ ли, че ще се хвана на такава глупава въдица?
— Къде си получаваш пощата? — търпеливо попита той.
— Защо те интересува?
— Ще пиша на адвокатите да се свържат с тебе.
— Да не си посмял! — каза тя, сложи писмото в счетоводната си книга и я затвори. — Ще го задържа. Ще поискам юридически съвет. Да не мислиш, че няма? Хайде сега, можеш да захвърлиш невинността си.
— Направи го ти! — рече Адам. — Искам само да получиш своето. Чарлз ти е завещал парите. Не са мои.
— Ще ти разкрия номера, ще видиш.
— Предполагам, че няма да го разбереш — каза Адам. — Голяма работа! Има толкова неща, които и аз
