отдалечи глава да погледне Кейл в лицето.
— Случайно да ти се виждам толкова загубен? — каза Кейл.
— Не разбирам само защо се залавяш с такива неща.
— Какво по-точно? Какви неща?
— Ами все такива, мръсни и скришни — рече Арон.
— Какво значи скришни?
— Като със заека… дето идваш тука, в автомобила… И на Абра нещо погоди. Не знам какво, но ти я накара да изхвърли кутията.
— Брей! — извика Кейл. — Много пък искаш да знаеш! — Но му стана криво.
— Не искам да зная какво — бавно отвърна Арон. — Искам да зная защо правиш така. Вечно намисляш разни работи. Просто ми е чудно защо. Чудно ми е какво печелиш.
Болка прониза сърцето на Кейл. Намеренията му изведнъж му се сториха подли и мръсни. Съзна, че брат му го е разкрил. Закопня за обичта на Арон. Почувства се изоставен и гладен, без да знае какво да направи. Арон отвори вратата на „Форда“, слезе и се отдалечи от навеса. Няколко секунди Кейл продължи да върти кормилото, като се мъчеше да си въобрази, че фучи по пътя. Но от това нищо не излезе и той скоро последва Арон към къщата.
2
Като се навечеряха, а Ли бе измил съдовете, Адам каза:
— Според мен момчетата най-добре да си лягат. Денят не беше малък.
Арон бързо стрелна Кейл и полека измъкна свирката от джоба си.
— Не я искам — каза Кейл.
— Но сега е твоя — настоя Арон.
— Да, но не я искам! Няма да я взема.
Арон остави кокалената свирка на масата.
— Тук ще стои, да си я вземеш.
— Ей — намеси се Адам, — какъв е този спор? Казах момчетата да си лягат!
Кейл доби своя израз на „малко момче“.
— Защо? — попита той. — Още е рано да си лягаме.
— Защото не ви казах цялата истина — рече Адам. — Искам да разговарям с Ли насаме. Стъмва се, не можете да излезете навън, затова искам от вас да си легнете или поне да се приберете в стаята си. Разбрано ли е?
— Да, сър — казаха и двамата и тръгнаха подир Ли през вестибюла към стаята си в дъното на къщата. Вече по нощници, те се върнаха да пожелаят на баща си лека нощ. Ли дойде във всекидневната и затвори вратата към вестибюла. Сетне пое свирката от еленов крак, разгледа я и я върна на мястото й.
— Интересно, какво ли е станало — рече той.
— За какво говориш, Ли?
— Имало е май някакъв облог преди вечеря, а след като вечеряхме, Арон загуби баса и си плати. За какво разговаряхте?
— Помня само, че им казах да си лягат.
— Нищо, по-после ще се изясни — каза Ли.
— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо внимание на детинщините. Навярно е нещо незначително.
— Напротив, тук има нещо. — След малко попита: — Мистър Траск, не смятате ли, че на дадена възраст човешките хрумвания изведнъж стават значителни? Сега ли са по-изострени чувствата ви и по-ясни мислите, или когато сте бил десетгодишен? Виждате ли също така добре, чувате ли по-добре, усещате ли нещата също тъй жизнено?
— Може би си прав — каза Адам.
— Мен ако питате, една от великите заблуди е и тая, че времето давало по много от всичко. Да, само трупа годините и човешката мъка.
— И спомените.
— И спомените. Без това времето би се оказало беззащитно пред нас. За какво искахте да поговорим?
Адам извади писмото от джоба си и го остави на масата.
— Искам да го прочетеш, внимателно да го прочетеш и после да поговорим. — Ли измъкна своите полуочила и си ги надяна. Отгърна писмото под лампата и го прочете.
— Е? — запита Адам.
— Има ли тук свободна длъжност за адвокат?
— Какво, какво? А, да! Шегуваш ли се?
— Не — каза Ли. — Не се шегувам. Но по своя неясен, ала почтителен ориенталски обичай ви давам да разберете, че бих предпочел първо да зная вашето мнение и чак след това да ви предложа моето.
— Как да го разбирам? Че ми се сопваш ли?
— Да, сопвам се — каза Ли. — И ще изоставя ориенталския си обичай. Старея и ставам заядлив. Търпението ми се изчерпва. Не сте ли чувал? Всички слуги китайци, като остареят, си остават верни, но стават злобни.
— Не ми се щеше да ти обиждам чувствата.
— Не са обидени те! Искате да говорим за това писмо. Добре, говорете и от думите ви ще позная дали мога да предложа честното си мнение, или ще е по-добре да подкрепя вашето.
— Не го разбирам — безпомощно призна Адам.
— Вие сте се познавали с брат си. Щом не го разбирате, как мога аз да го разбера, когато никога не съм го и виждал.
Адам стана, отвори вратата на вестибюла, без да забележи сянката, плъзнала се зад нея, и отиде в стаята си. Като се върна, сложи на масата една избеляла кафеникава дагеротипия, точно пред Ли.
— Това е брат ми Чарлз — каза той, връщайки се да притвори отново вратата. Ли се вгледа в лъскавата метална плочка, обръщайки я насам-натам, да избегне отблясъците от лампата. — Доста отдавна е — рече Адам, — още преди да отида в казармата.
Ли се наведе ниско над снимката.
— Трудно е да се разгадае. Но от израза му не мога да кажа, че брат ви е носел много хумор.
— Никакъв — отсече Адам. — Никога не се смееше.
— Нямах точно това предвид. Когато прочетох условията в завещанието на брат ви, порази ме това, че е могъл да притежава особено брутално чувство за игра. Обичаше ли ви той?
— Не зная — отговори Адам. — Понякога съм си мислел, че ме обича. Веднъж се опита да ме убие.
— Да — каза Ли, — това му е написано на лицето, и привързаността, и убийството. И двете са го превърнали в скъперник, а скъперникът е човек, който се страхува и се спотайва в крепост от пари. Познаваше ли той жена ви?
— Да.
— Обичаше ли я?
— Мразеше я.
Ли въздъхна.
— Всъщност това няма значение. Нали не е ваш проблем?
— Не е.
— Тогава бихте ли посочили какъв е проблемът, че да го огледаме?
— Нали и аз това искам.
— Говорете тогава.
— Не мога да накарам мислите си да текат по-ясни.
— Ще ми позволите ли аз да подредя картите ви? Понякога това може да стори тъкмо страничният човек.
— Точно на това държа.
