малка къща на пряката при пекарната на Рейно.
— Непременно ще отида — каза Адам. — Още сега ще отида. Радвам се, че ви сварих толкова добре.
— Благодаря ви — рече тя, — удобно ми е тук. — Адам вече се приближаваше до вратата, когато тя се обади: — Мистър Траск, виждате ли се понякога със сина ми Том?
— Не, не съм го виждал. Нали разбирате, почти не напускам чифлика.
— Бих желала да отидете и да го видите — оживено рече тя. — Струва ми се, че е самотен. — И млъкна, сякаш се ужаси от това размекване.
— Ще отида, непременно ще отида. Довиждане, госпожо. Затваряйки вратата, чу папагалът да вика „Закопчай се, мръсно копеле!“, а Лайза го сгълча: „Поли, ако не внимаваш какво говориш, ще те пребия!“
Адам излезе от къщата и се отправи по свечеряващата се улица към Главната. До Френската пекарна на Рейно забеляза къщата на Деси, разположена в малка градина. Дворът бе гъсто обрасъл с високи птичи дрянове, които почти скриваха постройката. На градинската врата бе прикована усърдно изписана табела: „Деси Хамилтън, шивачка“.
На ъгъла на Главната и Централното авеню, с витрини, гледащи и към двете улици, се намираше гостилницата „Сан Франциско“. Адам влезе да хапне нещо за вечеря. На ъгловата маса седеше Уил Хамилтън и нагъваше котлет.
— Ела, седни при мене — подвикна той на Адам. — По работа ли?
— Да — каза Адам. — Бях на гости на майка ти.
Уил остави вилицата си.
— Дошъл съм за час, но не отидох да я видя, защото се вълнува. А сестра ми Олив ще обърне къщата, за да ми приготви специална вечеря. Просто не исках да ги безпокоя. Освен това трябва веднага да се връщам. Поръчай си котлет, добре ги правят. Как е мама?
— Жена с огромен кураж — каза Адам. — Всеки път й се възхищавам все повече.
— Такава си е. Просто не знам как е могла да запази ума си бистър с всички нас, че и с баща ми.
— Котлет, не много голям — поръча Адам на келнера.
— С картофи?
— Не. Впрочем да, пържени по френски. Майка ти се тревожи за Том. Как е той?
Уил изряза тлъстината по краищата на котлета си и я отмести към ръба на чинията.
— Има основания да се тревожи — рече той. — Нещо става с Том. Блее и се мъкне насам-натам като паметник.
— Според мен той много се облягаше на Самуел.
— Твърде много — съгласи се Уил. — Прекалено много. И сега, изглежда, не може да го преодолее. В известни отношения Том е като едно голямо бебе.
— Ще мина да го видя. Майка ти казва, че Деси щяла да се връща на ранчото.
Уил остави ножа и вилицата на покривката и зяпна Адам.
— Дума да не става! Няма да й разреша.
— Защо?
Уил застана в защитна позиция.
— Ами че защото тук си има прекрасна работа. Печели добре. Как ще захвърли всичко това? Срамота! — Пое ножа и вилицата, отряза си парче тлъстина и го пъхна в устата си.
— Аз ще гоня влака в осем — каза Адам.
— И аз — каза Уил. Повече не му се разговаряше.
Глава 32
1
Деси беше любимката на семейството. Моли, милото котенце, Олив, твърдоглавата, Юна, витаеща в облаците — към всички бяха привързани, но Деси бе спечелила сърцата им. Нейната жизнерадост и смях бяха заразителни като лещенка, нейната веселост обагряше дните, прехвърляше се върху другите и те я отнасяха със себе си.
Ще дам един пример. Мисис Кларънс Морисън от улица „Черковна“ 122 в Салинас имаше три деца и съпруг, собственик на галантериен магазин. Имаше дни, когато още по време на закуска Агнес Морисън оповестяваше: „Днес следобед отивам при Деси Хамилтън нещо да ми оправи.“ Децата се развеселяваха и докато не им направят забележка, почваха да ритат краката на масата с обкованите си обуща. Мистър Морисън потриваше длани и потегляше за магазина с надеждата, че този ден ще намине някой търговски пътник. А всеки търговски пътник, дошъл в такъв ден, положително щеше да получи добра поръчка. Децата и мистър Морисън навярно щяха да забравят защо денят е бил толкова хубав и защо е завършил така обещаващо.
Мисис Морисън отиваше към два часа в къщата до пекарната на Рейно и оставаше там до четири. А когато излезеше, от очите й бликаха сълзи, носът й течеше зачервен. По пътя за вкъщи бършеше нос и попиваше сълзите си, отново подхващайки да се смее. Може би Деси не бе направила нищо повече от това да забучи няколко черноглави карфици в игленика, от което той заприличваше на баптистки проповедник, а сетне го караше да произнесе кратка и суховата проповед. Или пък бе разказала за срещата си със стария Тейлър, който купувал стари къщи и ги премествал в обширното си празно място, където най-после се натрупали толкова много, че то заприличало на едно сухоземно Саргасово море30. А може би, жестикулирайки, е прочела някое стихотворение от списание „Чатърбокс“. Това нямаше значение. Но е било сърдечно и смешно, заразително смешно.
Завърнали се от училище, децата на Морисънови няма да сварят никакви охкания, никакви обвинения, никакви главоболия. Тяхната врява няма да предизвика скандали, за мръсните им вратове няма кой да се кара. И когато хихиканията им станеха неудържими, ето че и майка им захихикваше с тях. Като се прибереше у дома, мистър Морисън почваше да разказва как е минал денят и всички ще го слушат, опитваше се да предаде поне някои от вицовете на търговския пътник. Вечерята биваше вкусна — омлетите не се спихваха, а кейковете бухваха като балони от лек материал, сухарите ставаха хрупкави и се оказваше, че никой не може така добре да запържи яхнията като Агнес Морисън. След вечеря, когато на децата им се доспиваше от смях, мистър Морисън по всяка вероятност щеше да докосне Агнес по рамото — техният едновремешен сигнал — и те отиваха в леглото да правят любов, като никога щастливи.
Посещението при Деси даваше на хората заряд за още два дни и чак тогава той спадаше, главоболието се връщаше и ставаше ясно, че търговията не върви така добре като миналата година. Ето какъв човек беше Деси и какви работи правеше. Също като Самуел тя носеше в ръцете си трепет. Тя беше съкровището, любимката на семейството.
Деси не беше хубавица. Може би дори и симпатична не беше, ала излъчваше онова сияние, което тегли мъжете подир една жена с надеждата, че ще могат поне част от него да отразят. Човек би си помислил, че тя своевременно ще преживее своята първа любов, за да намери втората, но с нея не стана така. Помислете само, никой от Хамилтъновци, с цялата им неукротима пъргавост, не беше достатъчно пъргав в любовта. Както пролича, никой от тях не бе способен на по-лековати и променливи чувства.
Деси не вдигна ръце току-тъй, не се предаде лесно. По-страшно беше. Все тъй си гледаше работата и се държеше както обикновено, само че сиянието вече го нямаше. Хората, които я обичаха, страдаха, като я виждат как се мъчи, идеше им и те да споделят мъката й. Добри и верни бяха нейните приятели, но нали бяха хора — хората предпочитат да са добре и мразят да им е зле. Мина се време и разните мисис Морисън взеха да намират все по-уважителни причини да не посещават малката къща до пекарната. Не че не й бяха верни. Просто не им се искаше да се натъжават, тъй като мечтаеха за щастие. Не е трудно да намериш логично и добродетелно оправдание за това, че не вършиш онова, което не искаш да вършиш. Търговията на Деси почна да запада. А жените, които си бяха въобразявали, че искат рокли, така и не схванаха, че всъщност са искали да бъдат щастливи. Меняха се времената, разширяваше се пазарът на готовите дрехи. Да носиш такива, вече не се смяташе за неприлично. И щом мистър Морисън доставяше конфекция, беше
