— Не особено.
— Какво ще правиш?
— Нямам представа.
Влязоха смълчани. Том запали лампата в едновремешната всекидневна. Прекроено от него, покритото с канаваца канапе издигаше пред стената кривото си облегало, а зелената постилка на пода бе вече избеляла от стъпки между вратите. Том седна до кръглата маса в средата и тя установи, че още е смутен от последното си признание. Какъв чист човек е, помисли си тя, колко е непригоден за тоя свят, който дори тя познаваше по-добре от него. Като юнак, който ще убие ламята, за да спаси девойката, той виждаше малките си прегрешения като толкова големи, че се смяташе за негоден и покварен. Ех, да беше сега баща им тук! Той бе почувствал величавото у Том и навярно би се досетил как да го освободи от сегашните му мрачини, за да полети на воля. Затова тя направи завой в разговора, дано раздуха някоя искрица у него.
— Както говорим за себе си, хрумвало ли ти е някога, че долината за нас е представлявала целия свят, с няколко пътувания до Сан Франциско? Ходил ли си някога по на юг от Сан Луис Обиспо? Аз никога.
— И аз — каза Том.
— Това не е ли глупаво?
— Много хора не са ходили — каза той.
— Но това не е закон. Можем да отидем в Париж, в Рим, в Йерусалим. Мило и драго бих дала да видя Колизеума.
Той я погледна с подозрение, очаквайки някаква шега.
— Как ще можем? — попита той. — Трябват много пари.
— Не мисля така. Няма защо да отсядаме в луксозни хотели. Ще пътуваме с най-евтините параходи, трета класа. Нали точно така баща ни е пристигнал от Ирландия. Бихме могли и в Ирландия да отидем. — Той продължаваше да я гледа, но в очите му нещо взе да пари. Деси продължи: — Една година ще посветим само на работа и ще спестяваме всяка стотинка. Аз бих могла да се захвана с шев и в Кинг Сити. Уил ще ни помогне. А на другото лято продаваш всичкия добитък и потегляме. Никой не ти го забранява със закон.
Том стана и излезе. Вдигна взор към летните звезди, към синеещата Венера и червеникавия Марс. Ръцете му се стегнаха, сви пестници, но ги отпусна. После се обърна и влезе в къщата. Деси седеше на същото място.
— Деси, искаш ли да заминеш?
— Повече от всичко на света.
— Тогава тръгваме!
— А ти искаш ли?
— Повече от всичко на света — рече той и добави: — А Египет? Идвало ли ти е наум за Египет!
— Атина! — каза тя. — Константинопол!
— Витлеем!
— Да, Витлеем. — И неочаквано заповяда: — Отивай да спиш! Предстои ни година работа, цяла година! Сега почивай. Ще взема от Уил пари назаем и ще купя сто свине.
— С какво ще ги храниш?
— С жълъди — рече Том. — Ще измисля машина, която да събира жълъди.
Той се прибра в стаята си, но тя го чуваше да трополи и тихо да си говори на глас. Деси надникна от прозореца към звездната нощ и усети радост. Не й беше ясно само дали наистина има желание да замине, дали и Том го иска. И докато се двоумеше, в лявата си половина отново дочу шепота на болката.
Когато стана на сутринта, Том бе вече на чертожната си маса, блъскаше челото си с юмрук и негодуваше. Деси погледна над рамото му.
— Машината за жълъди ли?
— Лесно трябва да стане — каза той, — но как да се отделят клечките и камъните?
— Знам, че си изобретател, но аз съм изнамерила най-великия жълъдоберач на света и той е готов да влезе в действие.
— Какво искаш да кажеш?
— Деца! — рече тя. — Тези неуморни ръчички.
— Не биха го направили, та дори и за пари.
— Но за награда ще го направят. Награда за всеки и една голяма награда за победителя, да кажем, награда за сто долара. Ще пометат цялата долина! Позволяваш ли да опитам?
Том се почеса по главата.
— Защо не? Но как ще събираш жълъдите?
— Децата ще ги носят тук — каза Деси. — Остави тази грижа на мене. Надявам се, разполагаш с достатъчно складова площ.
— Значи експлоатация на детски труд, така ли?
— Естествено — съгласи се Деси. — Като имах ателие, и аз експлоатирах младите момичета, които искаха да се научат на шев, а и те ме експлоатираха. Намислила съм да го наречем Голямото околийско състезание за събиране на жълъди — Монтерей. И няма да допускаме всеки. Да раздаваме велосипеди за награда, а? Ти не би ли събирал жълъди, ако се надяваш да спечелиш велосипед? Кажи, Том.
— Като нищо! — каза той. — Но не може ли и да им плащаме?
— Не с пари — рече Деси. — От това ще заприлича на наемен труд и тогава ще почнат да кръшкат. И аз бих почнала.
Том се облегна назад и се разсмя.
— И аз! Добре, значи ти се заемаш с жълъдите, а аз — с прасетата.
— Том — сепна се Деси, — няма ли да е смешно, ако не друг, а тъкмо ние почнем да печелим?
— Нали ти печелеше в Салинас — рече той.
— Донякъде, нищо особено. Но затуй пък колко бях богата на обещания! Ако всички ми бяха плащали за услугите, нямаше да се нуждаем от прасета. Можехме още утре да тръгнем за Париж.
— Ще отида да поговоря с Уил — каза Том и оттласна стола си от чертожната маса. — Искаш ли да дойдеш с мене?
— Не. Оставам да уточня всичко. А утре почвам Голямото състезание за жълъди.
2
На връщане в късния следобед към чифлика Том се чувстваше потиснат и наскърбен. Както винаги, Уил бе успял да сдъвче и да изплюе неговото въодушевление. Уил бе подръпвал устната си, беше си разтривал веждите, чеса си носа, бърса си очилата и бе извършил грандиозната операция подрязване и запалване на пура. Идеята за свинете беше изцяло шуплива и Уил бе сполучил да пъхне пръста си в шуплите. От състезанието за жълъдите нищо няма да излезе, макар да не се изясни защо. Цялата работа била несигурна, особено във времена като сегашните. Най-многото и най-доброто, което Уил би могъл да направи, било да се съгласи с обмислянето на въпроса. В един момент по време на разговора Том аха да каже на Уил за Европа, но светкавичният инстинкт го спря. Мисълта да се шляеш из Европа, освен, разбира се, ако не си вече пенсионер и капиталите ти не са вложени в сигурни акции, за Уил би била безумство, в сравнение с което проектът за свинете щеше да бъде чудо на търговската находчивост. Том не му каза нищо и го остави „да обмисли“ със съзнанието, че присъдата ще се противопостави на прасетата и жълъдите.
Горкият Том не знаеше и нямаше как да научи, че сполучливото разглобяване на един проект представлява една от творческите радости за бизнесмена. Да показваш ентусиазъм, значи да се правиш на идиот. А Уил действително щеше да го обмисли. Отделни подробности от проекта направо го очароваха. Том бе напипал нещо много интересно. Щом си в състояние да вземеш прасета на кредит, да ги угоиш с храна, която почти нищо няма да ти струва, да ги продадеш, да си изплатиш заема и да останеш с печалба, значи наистина си свършил голяма работа. Уил нямаше да ограби брат си. Той щеше да се намеси в печалбата му, но Том е мечтател, не можеш да му довериш изпълнението на един очевидно разумен план. Том например дори не знае цената на сланината и вероятните й колебания. Ако всичко потръгнеше добре, от Уил трябваше да се очаква да предложи на Том някакъв значителен подарък — може би дори един „Форд“. Та
