повтори в празната, съвсем празната стая: „Това ще ти помогне, изчакай само до утре. Нищо няма да ти има.“ Тъкмо така бе прозвучало, точно така — бяха го чули стените, столовете и лампата и сега можеха да го докажат. За Том Хамилтън вече никъде по света няма място. И то не защото не може да потърси. Той разбърка възможностите като карти за игра. Лондон? Не! Египет, египетските пирамиди и Сфинкса? Не! Тогава Париж! Не! А защо, там греховете изглеждат далеч по-приятно. Не! Или, добре, изваждаме тази карта, може пак да ни дотрябва. Витлеем? О, мили Боже, никога! За чужденеца там е скучно.
Да вметнем тук: страшно трудно е да помниш как се умира или кога. Една повдигната вежда или шепот — дали пък не е това? Или една нощ, изпъстрена с разплискани светлини, докато накрая едно олово, изхвърлено с барут, намира твоята тайна и соковете ти изтичат.
Да, това е истината — Том Хамилтън е мъртъв, остава му само да свърши някои благоприлични неща и да сложи край.
Диванът се изтегна с укор, Том го погледна, но той му посочи лампата. „Благодаря — каза му Том, — не бях забелязал.“ И свали фитила, защото лампата димеше.
Мисълта му се унасяше. Но Убийството го зашлеви и отново го разсъни. Ето, Кървавият Том, Гуреливият Том — много е изморен той, за да се убие. За това се иска да се потрудиш, навярно боли, навярно е ад. Спомни си: майка му изпитваше отвращение към самоубийството, подозирайки, че то се състои от три неща, които тя изцяло не одобрява — лошо възпитание, страх и греховност. То бе нещо също толкова лошо, колкото прелюбодеянието и кражбата, ако не и по-лошо. Нужно е да се заобиколи по някакъв начин неодобрението на Лайза. Ако тя нещо не одобри, кара те да страдаш.
Самуел не би усложнявал нещата, но пък, от друга страна, как да пренебрегнеш Самуел, когато той витае във въздуха навсякъде. Том трябваше да му каже. И каза:
„Отче мой, съжалявам. Не мога иначе. Ти ме надцени. И сбърка. Бих желал да оправдая обичта и гордостта, които ти прахоса по мене. Ти може би щеше да измислиш изход, но аз не мога. Не мога да живея. Аз убих Деси и сега искам да заспя.“
И съзнанието му отговори вместо отсъстващия баща:
„Че защо, аз мога да разбера как става така. В дъгата от раждането до другото раждане можеш да си избереш всякакви образци. Дай сега да помислим как да стане тъй, че мама да не се тревожи. Защо си толкова нетърпелив, драги?“
„Защото не мога да чакам — рече Том. — Повече не мога да чакам.“
„Как да не можеш, сине мой, разбира се, че можеш, миличък. Както си и знаех, ти порасна голям. Измъкни чекмеджето на масата и след това виж за какво може да ти послужи ряпата, която наричаш своя глава.“
Том отвори чекмеджето и видя топ хартия за писма, пакет пликове и два огризани счупени молива, а в задния прашен ъгъл и няколко пощенски марки. Извади хартията и подостри моливите с джобното си ножче. Написа:
„Мила мамо, надявам се, че си добре със здравето. Занапред смятам да ти отделям повече време. Олив ме покани за Деня на благодарността — знаеш, че ще дойда. Нашата малка Олив приготвя пуйката почти като тебе, но си знам, че никога не би го повярвала. Неотдавна ме сполетя голям късмет — купих кон за петнайсет долара, скопен е, но на мен ми се струва чистокръвен жребец. Взех го евтино, тъй като е намразил човечеството. Предишният му собственик прекарвал много повече време на своя гръб, отколкото върху неговия. Трябва да ти кажа, че е страшно хитър екземпляр. Хвърли ме на два пъти, но аз така ще го пипна, че ще стане един от най-добрите коне в околията. Бъди сигурна, така ще го дресирам, ако ще да ми струва цялата зима. Не зная защо ти пиша за него, но човекът, от когото го купих, казваше нещо смешно. Този кон, казваше той, е толкова подъл, че ще ти опасе и гърба. Добре, спомни си какво казваше татко, когато отивахме на лов за зайци. Ако не ви носят на щита ви като победители, то поне донесете го! Ще се видим за Деня на благодарността. Твой син, Том“
Запита се дали това е достатъчно, но беше твърде капнал, за да почне отначало. Добави само: „Послепис: Забелязвам, че Поли с нищо не се е поправил. Този папагал ме кара да се изчервявам.“
На друг лист написа:
„Мили Уил, каквото и да си помислиш, помогни ми! Моля те заради мама. Преби ме кон, метна ме и ме ритна в главата. Моля ти се! Твой брат Том“
Лепна марки на писмата, сложи ги в джоба си и попита Самуел: „Така ли трябва?“
В спалнята си разпечата нова кутия патрони и пъхна един в барабана на добре смазания си „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър, завъртайки заредения канал с едно щракване вляво от иглата на ударника.
Застанал сънливо до оградата, конят му се приближи при изсвирването и почти задрямал, се остави да го оседлаят. Беше три часът сутринта, когато той пусна двете писма в кутията на Кинг Сити, метна се отново на коня и го обърна на юг, към яловите възвишения на старото Хамилтъново ранчо.
Доблестен мъж беше той.
Четвърта част
Глава 34
1
Детето ще запита: „Какво се разказва в приказката за света?“ А възрастният човек ще недоумява: „Накъде ще тръгне светът? Как ще свърши той и ще разберем ли, докато сме живи, за какво става дума?“
Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме — тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: „Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?“
По време на Персийските войни Херодот разказва как Крез, най-богатият и най-обичаният цар на своето време, задал на Солон Атинянина един подвеждащ въпрос. И не би го задал, ако отговорът не го тревожеше. „Кой — попитал той — е най-щастливият човек на света?“ Той, изглежда, е бил разяждан от съмнения и глад за самоувереност. Солон му разказал за троица щастливци във време оно. А Крез, както се и предполагало, не слушал — бил нетърпелив за себе си. И когато Солон не го споменал, Крез се видял принуден да попита: „А мен не ме ли смяташ за щастлив?“ Солон не се поколебал да отговори: „Как да ти кажа, когато още не си умрял!“ Този отговор вероятно е преследвал Крез със своята злокобност в миговете, когато късметът го напуснал, богатството и царството му се стопили. И когато са го възкачили на високата клада, може би пак си го е припомнил и положително е съжалявал, че е задавал подобен въпрос.
И в наше време, умре ли човек, който е натрупал богатство, влияние, власт и е носел всички ония одежди, които будят завистта на останалите, след като живите оценят имуществото на починалия, неговата значимост, делата и спомените за него, отново се задава същият въпрос: с добро ли беше белязан животът му, или със зло? — което е равносилно в друга форма да зададеш въпроса на Крез. Завистта вече е забравена, останал е едничкият аршин: обичаха ли го хората, или го ненавиждаха? Като загуба ли преживяваме смъртта му, или тя ни е донесла известно облекчение?
Помня ясно смъртта на трима души. Единият беше най-богатият човек на столетието. Изпълзял до своето благосъстояние през душите и труповете на много хора, той бе прахосал дълги години, съсипвайки се да откупи обичта, с която бе злоупотребил, и през това време остави на света ценен принос, който може би далеч надхвърли причиненото при издигането му зло. Когато умря, пътувах по море. Вестта бе окачена на
