повече от приемливо Агнес Морисън да се показва с нея пред хората.
Семейството се разтревожи за Деси, но какво можеш да направиш, щом тя не признаваше, че нещо не е в ред? Признаваше, че усеща твърде остри болки вляво, но те траели кратко време и се появявали само на пресекулки. Тогава дойде смъртта на Самуел и светът се разби като ваза. Неговите синове, дъщери и приятели се заровиха в отломките, мъчейки се отново да слепят някакъв друг свят. Деси реши да продаде ателието си и да се върне в чифлика при Том. В действителност нямаше какво толкова да разпродава. Лайза бе в течение на нещата, Олив и Деси писаха на Том. Но на Уил, седнал сега свъсен на масата в гостилницата „Сан Франциско“, не бяха съобщили. Вътрешно той кипна, накрая сви салфетката си на топка и стана.
— Забравих нещо — рече той на Адам. — Ще се видим във влака.
Измина разстоянието от половин пряка до къщата на Деси, прекоси обраслата й градина и звънна на вратата. Тя се вдигна от самотната си вечеря и се показа на вратата със салфетка в ръка.
— Ха, Уил! Здравей! — рече и подложи розовата си буза за целувка. — Откога си в града?
— По работа — каза той, — между два влака. Искам да поприказваме.
Тя го покани в кухнята, съчетана с трапезария — уютна стаичка, облепена с хартиени тапети на цветя. Наля машинално чаша кафе, тикна я пред него и нареди зад нея захарницата и каничката с каймак.
— Видя ли се с мама? — попита го тя.
— Сменям само влаковете — сърдито отвърна той. — Деси, вярно ли е, че си искала да се върнеш на фермата?
— Смятах.
— Аз не искам да отиваш.
— Защо? — Тя се усмихна неопределено. — Какво лошо? Том е самичък там.
— Но ти си имаш тук чудесна работа.
— Тук вече работа нямам — каза тя. — Мислех, че знаеш.
— Не искам да отиваш — мрачно повтори той.
Тя се усмихна с тъга и се постара да вложи малко присмех в думите си:
— Голямото братче май заповядва. Я да каже на Деси защо не иска?
— Много е откъснато там.
— Нали ще бъдем двама?
Уил гневно сви устни и тръсна:
— Том не е на себе си. Не е хубаво да си сама с него.
— Болен ли е? Значи има нужда от помощ!
— Не исках да ти казвам — продължи Уил, — но мисля, че Том не можа да се оправи след… след смъртта. Особен е.
— Уил — с нежност се усмихна тя, — ти винаги си го смятал за особен. Реши, че е особен, още когато не пожела да се запали по търговията.
— Това е друго. Сега е станал разсеян, не говори, нощно време се шляе сам по ридовете. Нали ходих да го видя, прописал е стихове! Цялата му маса в листа!
— Уил, а ти никога ли не си писал стихове?
— Не съм.
— Пък аз съм! — рече Деси. — По цялата маса листа!
— Не искам да отиваш.
— Остави ме сама да реша — тихо рече тя. — Изгубих нещо и сега ми се ще, ако може, пак да го намеря.
— Празни приказки!
Тя заобиколи масата и обви шията му с ръце.
— Мили братко, моля те, нека аз си реша!
Той изхвръкна от къщата ядосан и едва успя да хване влака.
2
В Кинг Сити Том посрещна Деси на гарата. Тя го забеляза от прозореца на вагона как върти очи да я зърне. Беше се излъскал, тъй гладко обръснат, че мургавото му лице сияеше като полирано дърво. Бе подрязал червените си мустаци, носеше нова шапка с плоско дъно и кафеникава широка куртка със седефена тока на колана. Обущата му лъщяха на обедното слънце, бе явно, че ги е минал с носната си кърпа още веднъж току преди пристигането на влака. Якият му зачервен врат бе пристегнат в колосана яка, над която бе привързал бледосиня плетена вратовръзка с игла във формата на подкова. Стараеше се да прикрие вълнението си, като стискаше отпред грубите си загорели ръце. Деси замаха неистово от прозореца, крещейки:
— Тук съм, Том! Тук съм! — макар да знаеше, че от писъка на колелата, когато вагонът го отмина, той няма да я чуе. Като слезе от стъпалата, видя го, че трескаво се оглежда в противоположната посока. Засмя се и го приближи изотзад.
— Извинете, непознати човече — тихо продума тя, — няма ли тук някой си мистър Том Хамилтън?
Той се завъртя кръгом, изцвили от радост, грабна я в мечешката си прегръдка и я понесе като в танц. Държеше я във въздуха с една ръка, а с другата я затупа по задника, гъделичкайки страната й с острия си мустак. Сетне я прихвана отново през раменете, погледна я и двамата отметнаха глави, разтресени от смях. Гаровият чиновник надникна от гишето и облегна на перваза защитените си в черни ръкавели лакти.
— Тия Хамилтъновци! Погледни ги! — рече той през рамо на телеграфиста.
Допрели върховете на пръстите си, Том и Деси танцуваха жига като на дворцов бал, той припяваше „Ку-ку-ригу“, а Деси пригласяше с „Куд-кудяк“, след което отново се прегърнаха. Том я погледна отвисоко.
— Не сте ли вие Деси Хамилтън? Май ви помня. Но сте се променила. Къде са ви свинските опашчици?
Дълго се суети, докато вземе квитанциите за багажа й, които се изгубиха в джобовете му, после, докато ги намери и установи, че е взел чужди вещи, но накрая натрупа всичките й кошници в дъното на колата. Запретнатите коне риеха спечената земя и така вдигнаха изведнъж глави, че изгладеният ок подскочи и тегличите изскърцаха. Амуницията им беше лустросана, а металните пулове по нея лъщяха като златни. По средата на камшика бе привързана червена фльонга, червени панделки бяха вплетени и в гривите и опашките на конете.
Том помогна на Деси да се настани на седалката и се направи, че свенливо наднича към глезена й. В това време шляпна поводите, отвърза кожените връзки между юздечките и дизгините, размота ремъците от дръжката на камшика и конете така рязко се обърнаха, че колелата изпищяха, протриваики калниците.
— Не искаш ли да пообиколим из Кинг Сити? Не е лош град.
— Не — каза тя, — мисля, че го помня. — Насочвайки се на юг, свиха наляво и Том подкара конете в приятен полюшваш тръс. — А къде е Уил? — попита тя.
— Не знам — троснато й отговори той.
— Говори ли с тебе?
— Да. Не трябвало да идваш.
— И на мен каза същото — рече Деси. — Накара и Джордж да ми пише.
— А защо да не идваш, ако ти се иска? — Том се ядоса. — Какво общо има Уил с тази работа?
— Той мисли, че си луд. — Тя докосна ръката му. — Казва, че си пишел стихове.
Лицето на Том се помрачи.
— Трябва да е влизал вкъщи, когато ме е нямало. Какво иска той впрочем? Няма право да ми наднича из книжата!
— Спокойно, спокойно — каза Деси, — Уил е твой брат, не забравяй.
— Ами ако аз взема да му се ровя из нещата?
— Не би ти дал възможност — сухо каза Деси. — Би заключил всичко в касата си. Хайде сега, да не си разваляме деня с ядове!
— Добре — съгласи се той, — бога ми, добре! Но той именно ме влудява. Като не искам да живея като
