Лека-полека плачът на Арон престана, стана му хубаво и топло.
— Добричкото ми бебенце! — продума Абра. — Чакай мама да му среше косицата.
Арон се изправи и почти ядосано рече:
— Много рядко плача, освен ако не ме е яд. Просто не знам защо заплаках.
— Помниш ли майка си? — попита го Абра.
— Не. Умряла е, като съм бил съвсем малко бебе.
— Не знаеш ли как е изглеждала?
— Не.
— Не си ли я виждал на снимка?
— Не, нали ти казах. Нямаме никакви снимки. Питах Ли и той каза, че няма снимки… не, май че Кейл го попита.
— Кога е умряла?
— Веднага след като сме се родили с Кейл.
— Как се е казвала?
— Ли разправяше, че името й било Кати. Защо ме разпитваш толкова?
— А как е била боядисана? — спокойно продължи Абра.
— Какво?
— С тъмна или със светла коса?
— Не зная.
— Баща ти не ви ли е казвал?
— Никога не сме го питали. — Абра замълча и след малко Арон я попита: — Какво стана? Езика ли си глътна? — Абра наблюдаваше залязващото слънце. Притеснен, Арон пак попита: — Разсърди ли ми се? — И предпазливо добави: — Моя съпруго?
— Не, не ти се сърдя. Просто се чудех.
— За какво?
— За нещо. — Абра решително изопна лице, прикривайки бушуващите отвътре колебания. — Какво значи да нямаш майка?
— Не зная. Като всичко друго.
— Според мен ти дори не знаеш каква е разликата.
— Не я знам. Хайде, кажи си го открито! Говориш като гатанките във вестника.
Абра продължаваше да задава въпроси с невъзмутимо съсредоточение:
— Искаш ли да си имаш майка?
— Шантав въпрос! — каза Арон. — Разбира се, че искам. Всеки иска. Нали нямаш за цел да ме оскърбяваш? И Кейл понякога се мъчи и след това ми се смее.
Абра отмести поглед от залязващото слънце. Виждаше неясно, светлината бе изпълнила очите й с пурпурни точици.
— Преди малко ти каза, че можеш да пазиш тайна.
— Мога.
— Признай ми тогава, имаш ли някоя тайна, за която си се заклел в двойна доза отрова и да ти прережат гърлото?
— Естествено, че имам.
— Кажи ми я, Арон — меко рече тя, гальовно произнасяйки името му.
— Какво да ти кажа?
— Кажи ми най-страшната, най-адската си тайна.
Арон се отдръпна разтревожен.
— Откъде накъде? Няма! С какво право ме питаш? Аз на никого няма да я кажа.
— Хайде, маминото, кажи на мама — пропя тя.
Сълзите отново запъплиха към очите му, но този път това бяха сълзи от гняв.
— Не съм сигурен дали искам да се оженя за тебе — каза той. — Мисля още сега да си тръгна за у дома.
Абра го хвана за китката и я дръпна. Кокетството в гласа й беше изчезнало.
— Исках само да проверя. Виждам, че наистина можеш да пазиш тайна.
— Защо ти беше нужно? Ядоса ме. Лошо ми е.
— Смятам да ти доверя една тайна — рече тя.
— Охо! — присмя й се той. — Ето кой не може да пази тайни!
— Опитвах се да реша — каза тя. — Смятам да ти съобщя тази тайна, защото може да ти е от полза. Може и да се зарадваш.
— А кой те е заклел да не казваш?
— Никой — рече тя, — аз на себе си.
— Е, това е друго, мисля. И каква е тази древна тайна?
Червено, слънцето снижи ръба си до билото на отсрещния покрив. Това бе къщата на Толот на шосето Бланко. Коминът на Толот щръкна пред него като черен палец.
— Слушай — тихо почна Абра, — помниш ли оня път, когато бяхме във вашата ферма?
— Разбира се!
— Е добре, в колата аз заспах, но после се събудих. Мама и татко не разбраха, че съм будна, и казаха, че майка ти не е умряла. Казаха, че била избягала. Нещо май й се е случило и тя избягала.
— Тя е мъртва — дрезгаво отсече Арон.
— Но няма ли да е прекрасно, ако не е?
— Баща ми казва, че е умряла. Той не лъже.
— Ами ако той само си мисли, че е умряла?
— Според мен щеше да знае — каза той, но в гласа му прозвуча несигурност.
— Няма ли да бъде прекрасно — каза Абра, — ако можехме да я открием? Да речем, изгубила си е паметта или нещо подобно. Чела съм за такива неща. А като я намерим, всичко ще си спомни. — Романтиката я обви в своето ярко сияние и я понесе като приливна вълна.
— Ще питам татко — каза Арон.
— Арон — строго му каза тя, — това, което ти казах, е тайна.
— Чия е?
— Моя. Хайде сега, повтаряй след мене: ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!
За миг той се поколеба, но след това повтори:
— Ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!
— Сега си плюй в шепата — продължи тя, — ето така, виж. Дай ми сега ръка да размажем плюнката. А сега избърсваме ръцете в косата си. — След като извършиха заклинанието, Абра тържествено обяви: — Ха сега, да те видя ще посмееш ли да се издадеш! Знаех едно момиче, издаде тайната след тази клетва и после изгоря, като им се запали плевникът. — Слънцето се скри зад къщата на Толот, а заедно с него изчезна и златистата светлина. Над връх Торо заблещука Вечерницата. — Жива ще ме одерат! — сепна се Абра. — Хайде да бързаме! Обзалагам се, че баща ми е тръгнал да ме търси с кучешката свирка. Ще ям бой!
— Ще ядеш бой? — Арон недоверчиво я изгледа. — Бият ли те?
— А ти какво си мислиш?
— Нека само опитат! — разпалено рече Арон. — Рекат ли да те бият, кажи им, че ще ги убия! — Раздалечените му сини очи се присвиха и заблестяха. — Никой няма право да бие моята жена!
В здрача под върбата Абра обви врата му с ръце и го целуна по отворената уста.
— Обичам те, съпруже мой — рече тя, обърна се и хукна, придържайки поли над коленете си. Отдолу проблясваше бялата й дантелена фуста.
3
Арон се върна до ствола на върбата, седна на земята и опря гръб на кората. В главата му бе паднала мъгла, стомахът го присвиваше от болки. Помъчи се да подреди чувството си в мисли и образи, дано прогони
