— И нямаш намерение да си подвиеш опашката, така ли?
— Какво те кара да мислиш така? — попита Адам.
— Гледам ти израза, като по-раншния. И тая лунатична искра в погледа. Не се ли чувстваш смазан?
— Не — каза Адам. — Само се питам дали не съм разорен.
— Не съвсем — рече Ли. — Останаха ти около девет хиляди долара и ранчото.
— Дължа две хиляди за разтоварването на сметта.
— Те са извън тия девет хиляди.
— Дължа доста и за новите машини за лед.
— Платени са.
— И са ми останали девет хиляди?
— И ранчото — добави Ли. — Ледарницата може и да се продаде.
Лицето на Адам се изопна, отнесената усмивка изчезна.
— Аз все още вярвам, че ще излезе нещо — каза той. — Дотук бяха все злополуки. А работилницата за лед ще си запазя. Студът наистина запазва продуктите. И освен всичко от ледарницата все капят някакви пари. Сигурно ще измисля нещо.
— Гледай каквото измислиш да не струва пари — рече Ли. — Неприятно ще ми бъде да се разделя с газовата си печка.
3
Близнаците приеха провала на Адам твърде навътре. Петнайсетгодишни, те бяха живели доста дълго със съзнанието, че са синове на богат човек. Трудно беше да се простят с това чувство. И сигурно нямаше да бъде толкова лошо, ако цялата история не бе заприличала на цирк. С ужас си спомняха грамадните плакати по товарните вагони. И ако хората на бизнеса се присмиваха на Адам, то много по-жестоки бяха техните съученици. Само за двайсет и четири часа момчетата се превърнаха в Арон и Кейл Марулите или за по- кратко — Марулените кочани.
Арон реши да обсъди проблема с Абра.
— Сега всичко ще се промени — каза й той.
Абра бе пораснала истинска хубавица. Гърдите и се надигаха с годините, лицето й бе добило спокойствието и топлотата на хубостта. Бе вече много повече от миловидна — силна, самоуверена и женствена. Тя погледна разтревожения му израз и попита:
— Защо всичко ще се промени?
— Ами, първо, мисля, че вече сме бедни.
— При всички случаи би работил, нали?
— Знаеш, че искам да продължа в колежа.
— Пак можеш. Аз ще ти помагам. Всичките си пари ли изгуби баща ти?
— Не зная. Хората така казват.
— Кои са тия „хора“? — попита Абра.
— Как кои, всички! И сега навярно баща ти и майка ти няма да ти разрешат да се омъжиш за мен.
— Тогава няма да им казвам нищо — рече тя.
— Много си сигурна в себе си.
— Да, сигурна съм. Няма ли да ме целунеш?
— Тук? На улицата?
— Че защо не?
— Ще ни видят.
— Нека! — рече Абра.
— Не — каза Арон, — не ми харесва да правим тия неща публично.
Тя излезе пред него и го спря.
— Виж какво, господинчо! Целуни ме още сега!
— Защо?
— За да разберат всички — бавно изрече тя, — че аз съм госпожа Марулен кочан.
Смутен, той я целуна набързо и я дръпна редом до себе си.
— Май трябва сам да се откажа.
— Какво значи това?
— Ето на, сега вече не съм за тебе. Просто едно бедно момче като останалите. Да не мислиш, че не забелязах промяната у баща ти?
— Ти си побъркан — рече Абра и се понамръщи — тя също бе забелязала промяната у баща си.
Влязоха в сладкарницата на Бел и седнаха. Тази година модната напитка беше тоник от целина. Предишната се пиеше газиран екстракт от билки със сладолед. Абра духаше леко в чашата мехурчета през сламката и разсъждаваше за промяната у баща си след катастрофата с марулите. „Не смяташ ли — бе й рекъл, — че ще е разумно за разнообразие да се виждаш с друг човек?“ — „Но аз съм сгодена за Арон!“ — „Сгодена! — бе изсумтял той. — Откога дечурлигата взеха да се сгодяват? По-добре вземи, че се поогледай наоколо. В морето има и друга риба.“ Спомни си как неотдавна бе станало дума за фамилните несъответствия, а веднъж й бе намекнато, че някои хора не могат вечно да прикриват семейните си скандали. Това стана, когато се пусна слухът, че Адам е изгубил цялото си състояние.
Тя се наведе над масата.
— Знаеш ли, има нещо, което можем да направим — толкова е просто, че ще си умреш от смях.
— Какво е то?
— Можем да се заемем с ранчото на баща ти. Татко казва, че земята била отлична.
— Не — веднага отсече Арон.
— Защо?
— Не ми се става фермер, а и ти не можеш да бъдеш съпруга на фермер.
— Аз ще бъда съпруга на Арон, какъвто и да е той.
— Няма да се откажа от колежа.
— Ще ти помагам — повтори Абра.
— А откъде пари?
— Ще откраднем.
— Искам да се махна от тоя град — каза той. — Тук всички ми се присмиват. Непоносимо е.
— Много скоро ще забравят.
— Няма да забравят. И не ми се стои още две години, докато завършим училището.
— От мен ли искаш да избягаш?
— Не! Ох, по дяволите, защо му трябваше да се набърква в работи, които не разбира!
— Не обвинявай баща си — укори го Абра. — Я да беше станало? Сега всички щяха да му се кланят.
— Ама нали не стана? Така ме подреди! Главата си не мога да изправя. Господи, как го мразя!
— Арон! — строго го сряза Абра. — Не приказвай така!
— Знам ли сега дали не е лъгал и за майка ми?
Абра почервеня от гняв.
— Заслужаваш един шамар! И ако нямаше никой наоколо, щях аз да ти го зашлевя. — Погледна красивото му лице, сега изкривено от бяс и отчаяние, и внезапно промени тактиката си: — Защо не го питаш за майка си? Ей така, изтъпанваш се и направо го питаш!
— Не мога, обещах ти.
— Ти обеща само да не издаваш какво съм ти казала.
— Нали като го попитам, ще поиска да узнае откъде съм научил?
— Добре — извика тя, — разглезен дечко! Освобождавам те от клетвата. Върви и го питай!
— Не знам дали ще го направя.
— Понякога ми идва да те убия — рече тя. — Но, Арон… аз толкова много те обичам. Обичам те. — От високите столчета пред тезгяха с лимонадените кранове се понесе кикот. Гласовете им се бяха надигнали и връстниците им бяха дочули какво си говорят. Арон се изчерви и в очите му напряха гневни сълзи. Изскочи
