това на Кейл му се повдигна. То направо му се стори глупаво. А мъжете, които стоят отстрани и гледат! Като виждаше лицето на Заека под уличните лампи, Кейл си представяше как изглеждат лицата на зрителите в този цирк.
Минаха през обраслия двор и се качиха на небоядисаната веранда.
Макар и висок за възрастта си, Кейл се вдигна на пръсти. Пазачът на вратата не се вгледа отблизо в него. Полутъмната стая с ниските тайнствени лампи и нервно чакащи мъже скри неговото присъствие.
3
Досега всякога Кейл бе искал сам да трупа своята тъмна грамада от чуто и видяно, нещо като склад от материали, които, подобно на овехтели сечива, биха могли понякога да му вършат работа. Но след посещението при Кейт той почувства отчайваща нужда от помощ.
Като почукваше на пишещата си машина, една вечер Ли чу тихо да се хлопа и в стаята му влезе Кейл. Момчето седна на ръба на леглото, а Ли отпусна слабата си фигура в морисовия стол. Не можеше да се нарадва, че един стол може да му доставя такова удоволствие. Скръсти ръце на стомаха си, сякаш бе с китайска дреха, и търпеливо зачака. Кейл се бе вторачил в една точка в пространството току над главата на Ли. Сетне заговори бързо и приглушено:
— Знам къде е майка ми и с какво се занимава. Видях.
Мозъкът на Ли конвулсивно изшептя една напътствена молитва.
— И какво още искаш да знаеш? — кротко попита той.
— Още не съм намислил. Мъча се да се сетя. Ти ще ми кажеш ли истината?
— Разбира се.
Въпросите, които гъмжаха в главата на Кейл, бяха толкова объркващи, че той се затрудни да избере първия.
— Баща ми знае ли?
— Да.
— А защо казва, че е умряла?
— Да ви спести страданието.
Кейл помисли.
— Какво е направил баща ми, та е избягала?
— Той я обичаше от цялата си душа и сърце. И й даде всичко, каквото можеше да му дойде на ум.
— А тя е стреляла в него?
— Да.
— Защо?
— Защото не я пускаше да си отиде.
— Бил ли е някога груб с нея?
— Не знам такова нещо. Той никога не би я наранил.
— Ли, а тя защо го направи?
— Това не зная.
— Не знаеш или не искаш да кажеш?
— Не зная.
Кейл се умълча толкова дълго, че стиснал китките си, Ли усети как пръстите му изтръпват. Изпита облекчение, когато момчето отново заговори. Тонът му сега бе друг, в него имаше нещо умоляващо.
— Ли, ти си я познавал. Каква беше тя?
Ли въздъхна и отпусна ръце.
— Мога да кажа само какво мисля. И може да не съм прав.
— Нищо, кажи какво мислиш.
— Кейл — почна той, — размишлявал съм по този въпрос с часове и пак нищо не зная. Тя е една загадка. Струва ми се, не прилича на другите хора. У нея нещо липсва. Може би добрина или пък съвест. Човек разбира хората само ако ги чувства чрез себе си. А аз не мога да я почувствам. Сетя ли се за нея, всичките ми чувства пропадат в някаква тъмница. Не разбрах нито какво искаше, нито към какво се стремеше. Изпълнена беше с ненавист, но защо и към какво, не успях да разбера. Загадка. В тази нейна омраза имаше нещо болнаво. Не гневно, а безсърдечно. Не знам хубаво ли е, дето ти говоря така.
— Но аз трябва да зная.
— Защо? Не ти ли беше по-добре, преди да го знаеш?
— Да. Но сега не мога да остана дотук.
— Прав си — рече Ли. — Отиде ли си първородната невинност, спиране няма. Освен ако не си лицемер или глупак. Но аз повече не мога нищо да ти кажа, защото и сам не знам нищо.
— Тогава ми разкажи за татко — каза Кейл.
— Виж, това мога — рече Ли. Замълча. — Дали някой не чува какво си говорим? Приказвай по- тихо.
— Кажи за него — настоя Кейл.
— Според мен у баща ти ги има многократно умножени ония неща, които жена му нямаше. Неговата добрина и съвест, мен ако питаш, са толкова големи, че едва ли не са недостатъци. Спъват го, пречат му.
— А когато тя си отиде, той какво направи?
— Умря — каза Ли. — Ходеше, но беше мъртъв. Чак съвсем наскоро се окопити. — В лицето на Кейл Ли откри нов, непознат израз. Очите му бяха станали по-широки, устата, обикновено стегната и опъната, сега бе отпусната. Въпреки различния им цвят, сега за първи път Ли установи в лицето му някаква прилика с Арон. Като мускул, който дълго време е бил в напрежение, раменете му леко се тресяха. — Какво ти е, Кейл? — попита той.
— Колко го обичам! — рече Кейл.
— И аз го обичам — каза Ли. — То ако не беше така, щях ли да остана тук толкоз време? Може да не е мъдър тъй, както хората го разбират, но е добър човек. Може би най-добрият човек, когото познавам.
Кейл внезапно се изправи.
— Лека нощ, Ли.
— Стой малко. Казал ли си някому?
— Не.
— На Арон недей! Знам, че няма.
— Ами ако той научи сам?
— Тогава си длъжен да бъдеш до него, за да му помогнеш. Но не отивай сега. Кой знае ще можем ли пак да си поговорим, след като излезеш от тази стая. Току-виж си ме намразил, задето знам, че знаеш истината. Кажи ми едно — мразиш ли майка си, Кейл?
— Да — рече Кейл.
— Чудна работа — каза Ли. — Мисля си как баща ти не можа никога да я намрази. Изпитваше само скръб.
Кейл се отправи към вратата бавно и тихо. Мушна юмруците си дълбоко в джобовете.
— Ти нали каза кога разбираме хората. Мразя я, защото знам защо си е отишла. Знам, защото я усещам в себе си. — И остана с наведена глава. В гласа му бе трепнала печал.
— Стига! — рязко извика Ли и скочи. — Чуваш ли? Само да съм те хванал, че правиш нещо подобно! Естествено, че от нея има нещо в тебе. Всеки го има. Но у теб има и от другото. Хей, я вдигни глава! Погледни ме в очите!
Кейл повдигна глава и уморено каза:
— Какво искаш?
— Имаш и от другото! Чуваш ли ме? Ако го нямаше, хич не би се и замислил. Само смей да я подкараш по лесния път! Най-лесното е да се оправдаваме с наследственото. Пази се, да не те пипна! Погледни ме в очите и запомни какво ти казвам: Каквото и да правиш, правиш го ти, а не майка ти!
— Вярваш ли в това, Ли?
— Да, вярвам. По-добре и ти да го вярваш, защото инак ще ти счупя и последната костица!
