Признанието на Адам посади у Кейл кълновете на щастието. Когато вървеше, все едно че не стъпваше по земята. Усмивката му почна да се появява по-често от свъсеността, почти не го обземаше предишният тайнствен мрак. Забелязвайки промяната, Ли кротко го попита:
— Да не си влюбен в някое момиче, а?
— Момиче ли? Не! Кой е умрял за момиче?
— Всеки — каза Ли. Тогава Ли попита Адам:
— Знаеш ли какво става с Кейл?
— Разбрал е за нея — отговори му Адам.
— Така ли? — Не се разтревожи особено. — Нали помниш, мислех, че би трябвало да им го кажеш.
— Не съм им казал. Той е разбрал.
— И таз хубава! — възкликна Ли. — Нима от такава вест едно момче ще си тананика, когато си учи уроците, и ще си подхвърля шапката, когато върви по улицата? Ами Арон?
— От това се страхувам — призна Адам. — Не ми се ще той да узнава.
— Ако вече не е късно.
— Може би трябва да поговоря с него. Да го подпитам.
— И с теб е станало нещо — след като размисли, рече Ли.
— Сериозно? Надявам се, така е — каза Адам.
Но да тананика и да си подхвърля шапката, да се справя бързо с уроците, беше най-малкото, което се забелязваше у Кейл. Обхванат от новата си радост, той се беше самообявил за пазител на бащиното си спокойствие. Не беше го излъгал, когато му заяви, че не изпитва омраза към майка си. Но това не променяше факта, че тя е била причината за болката и срама на Адам. Кейл разсъждаваше, че щом едно време е могла да постъпи така, значи е в състояние отново да го извърши. И си постави задача да научи колкото е възможно повече за нея. Неприятел, когото познаваш, не е толкова опасен, по-мъчно ще те изненада.
Влечеше го къщата оттатък железопътните линии, особено нощно време. Понякога следобед се криеше във високия буренак на отсамната страна на улицата и наблюдаваше мястото. Видя, че от там излизат момичета, облечени в тъмно, дори строго облекло. От къщата тръгваха винаги на двойки, а Кейл ги проследяваше с очи до ъгъла на улица „Кастровил“, където свиваха вляво към „Главната“. Откри, че ако не знаеш откъде идват, няма никога да знаеш какви са. Но не момичетата чакаше той. Искаше да види майка си на дневна светлина. И установи, че Кейт излиза всеки понеделник в един и половина. Като учеше допълнително и се справяше блестящо с уроците, уреди си в училище работите така, че да го освобождават в понеделник следобед. Когато Арон го запита, обясни му, че готвел някаква изненада, но се заклел да не обажда нищо. Арон и без това повече не се заинтересува. Потънал в себе си, той скоро забрави цялата история.
След като я бе проследил няколко пъти, Кейл запомни маршрута на Кейт. Всякога посещаваше едни и същи места: първо Монтерейската общинска банка, където я допускаха зад лъскавите решетки, пазещи блиндираното хранилище. Там се бавеше около петнайсет-двайсет минути. Сетне тръгваше бавно по Главната улица и разглеждаше витрините. Влизаше в „Портър и Ървин“, оглеждаше тоалетите, а понякога купуваше — ластик, безопасни игли, някой воал, чифт ръкавици. Към два и петнайсет влизаше в козметичния салон на Мини Франкън, стоеше там час и излизаше с вдигнати коси, прибодени на букли, забрадена с копринена кърпа, завързана под брадичката. В три и половина се качваше в канторите над магазина за земеделски сечива и посещаваше кабинета на доктор Роузен. Излезеше ли от доктора, спираше за миг в сладкарницата на Бел, откъдето купуваше шоколадови бонбони „Асорти“ в кутия от един килограм. Нито веднъж не свърна от пътя си. От Бел се връщаше направо на улица „Кастровил“ и оттам — в къщата си. В облеклото й нямаше нищо необикновено. Обличаше се досущ като всяка по-заможна жена в Салинас, която е излязла да пазарува в понеделник следобед, освен може би това, че носеше ръкавици, което в Салинас не беше прието. Ръкавиците правеха ръцете й топчести и меки. Държеше се като затворена в стъклена черупка. Не разговаряше с никого и сякаш никого не виждаше. От време на време някой мъж ще се извърне да я изгледа, след което неспокойно продължаваше по своите работи. Но общо взето тя се промъкваше покрай хората като невидима.
Кейл следи Кейт няколко седмици поред. Гледаше с нищо да не привлича вниманието й. И тъй като Кейт винаги гледаше право пред себе си, той бе убеден, че не го е забелязала.
Влезеше ли Кейт в двора си, Кейл продължаваше нехайно по улицата и се прибираше вкъщи по друг път. Не би могъл да обясни точно защо я следи, освен с желанието да научи всичко за нея.
В края на втория месец той я последва, когато завършваше обиколката си и както обикновено се прибра в гъсто обраслия си Двор. Кейл изчака за миг, след което продължи пред паянтовата Дворна врата. Застанала зад високия бухнат бръшлян, Кейт студено го повика:
— Ти какво искаш?
Кейл замръзна, увисна във времето, дъхът му секна.
Тогава си спомни какво бе научил още много малък — да разглежда и да запомня подробности, които нямат нищо общо с главния обект на вниманието му. Забеляза как южният вятър огъва младите листенца на бръшляна. Видя калната пътека, превърната от многото нозе в черна каша, и краката на Кейт, стъпили встрани на сухото. Чу как един от маневрените локомотиви на гарата на Южната тихоокеанска железница изпусна парата си с пронизителни суховати напъни. Усети мразовития въздух по растящия на бузите си мъх. И през цялото време не сваляше очи от Кейт, която пък не сваляше очи от него. По формата и цвета на очите и косите й, дори по начина, по който държеше раменете си — повдигнати, като че непрекъснато ги свива, — той установи колко много Арон прилича на нея. Нямаше достатъчно ясна представа за собствения си лик, за да познае и себе си в нейните уста, дребните зъби и широките скули. Постояха така миг, между два порива на южния вятър.
— Не ме следиш за първи път — обади се Кейт. — Какво искаш?
— Нищо — рече той и наведе глава.
— Кой те е пратил? — настоя тя.
— Никой… госпожо.
— Значи не искаш да кажеш?
Излезли, без да успее да ги спре, следващите му думи го слисаха:
— Вие сте ми майка, исках да видя как изглеждате. — Това бе самата истина и той я изстреля като змийско клъвване.
— Какво? Какво значи това? Кой си ти?
— Аз съм Кейл Траск — каза той. Сега усети, че равновесието помежду им едва доловимо се изменя, като при движението на люлка. В момента той се намираше в горното положение, а тя — в долното. И макар изражението и да бе останало същото, Кейл схвана, че сега тя е в отбрана. Изгледа го по-внимателно, взря се във всяка черта и в паметта й изплува смътно запомненият образ на Чарли.
— Ела с мен! — внезапно рече тя. Обърна се и тръгна покрай калната пътека. Кейл се поколеба за миг, сетне я последва по стъпалата. Помнеше голямото полутъмно помещение, но всичко останало беше ново за него. Кейт го преведе през някакъв хол и го покани в стаята си. Минавайки покрай кухненската врата, тя се провикна: — Чай! Две чаши!
В стаята сякаш го забрави. Съблече си палтото, дърпайки ръкавите с дебели, скрити в ръкавици неподвижни пръсти. След това се приближи до една наскоро поставена врата в другия край на стаята, до леглото й. Отвори я и премина в новопостроената малка пристройка.
— Ела тук — каза тя — и си донеси оня стол!
Стаичката беше като кутийка. Нямаше никакви прозорци и никаква украса. Стените бяха боядисани в тъмносиво. На пода бе постлан плътен сив килим. Единствените предмети тук бяха огромното кресло, натъпкано със сиви копринени възглавници, една наклонена маса за четене и стояща лампа с плътен абажур. Кейт дръпна верижката на електрическия ключ, улавяйки го дълбоко във вдлъбнатината между палеца и показалеца си, като че ръката й е изкуствена.
— Затвори вратата! — заповяда тя. Светлината хвърли своя кръг върху масата и смътно се разпръсна из сивата стая. Сивите стени сякаш изсмукваха светлината и я унищожаваха. Кейт се настани боязливо сред издутите пухени възглавници и бавно свали ръкавиците си. Пръстите и на двете й ръце бяха превързани.
