— С нещо да ти бъда полезен?
— Да, направи ми чай. Гладила ли си тая рокля, Елоиз?
— Да, мадам.
— Не си я догладила.
— Така е, мадам.
Кейт не можеше да се успокои. Грижливо прибра книжата си в нишите на писалището и когато Джо внесе подноса с чая, накара го да го остави до леглото й. Излегната върху възглавниците с чаша в ръка, тя се вторачи в мислите си. Защо Чарлз? И в този миг й се проясни. Чарлз беше умен. По свой, смахнат начин и Сам Хамилтън беше умен човек. Ето какво е означавала тази вцепеняваща мисъл! На този свят има умни хора. Сам и Чарлз бяха мъртви, но положително има други. И почна постепенно да разнищва: „Да кажем, че аз изровя тия шишенца? Какво ще си помисля и какво ще направя?“ В гърдите й се надигна тревожна вълна. Защо шишенцата са натрошени и заровени? Значи в тях не е имало отрова. Но защо тогава са закопани? Какво я бе накарало да постъпи така? Можеше да ги пусне в канала на Главната улица или да ги подхвърли в кофата за смет. Доктор Уайлд бе починал. Но какво има в оставената му архива? Тя не знаеше. Да кажем, намерила е стъкълцето и е разбрала какво е имало вътре. Би ли попитала някого, който знае повече: „Какво ще стане, ако се даде някому очистително от млечка?“ Да речем, дават се нищожни дози в продължение на много време? Би се досетила. А навярно и друг би се досетил. Да предположим, чуеш, че някаква заможна съдържателка на публичен дом завещала всичко на едно от новопостъпилите си момичета, а сетне умряла? Кейт знаеше отлично каква ще бъде първата й мисъл. Що за безумие допусна, като накара да изгонят Етел? Сега никой не може да я открие. На Етел трябваше да се заплати и с хитрост да й се отнемат стъкълцата. Къде бяха те сега? В някаква кесия, но къде? Как може да бъде намерена Етел? Етел веднага ще е разбрала защо и как са я прогонили. Етел не беше от умните, но може да е разказала всичко на някой умен човек. Това кречетало може да е разказало цялата история — как е боледувала Фей, какъв е бил видът й, какво завещание е написала…
Кейт дишаше учестено, а по снагата й плъпваха струйките на страха. Трябваше да замине за Ню Йорк или за друго място, без изобщо да мисли за продажба на къщата. Пари не й трябваха. Имаше в изобилие. Никой не би я намерил. Да, но ако сега избяга, а някой умник чуе историята на Етел — не биха ли се изяснили нещата?
Кейт стана от леглото и глътна увеличена доза бром.
От този ден нататък пъплещият ужас не я напусна. Почти се зарадва, когато се установи, че болката в ръцете е засилващ се артрит. Един зъл глас й бе нашепнал, че това е може би наказанието.
Поначало не излизаше много често из града, но сега изобщо не проявяваше никакво желание да се показва навън. Знаеше, че мъжете я познават и тайно я гледат в гръб. Какво би станало, ако случайно някой от тези мъже има лицето на Чарлз или очите на Самуел? Принуди се да излиза само един път в седмицата. След това поръча да издигнат пристройката и да боядисат стаичката в сиво. Обясняваше, че светлината дразнела очите й, и постепенно сама си повярва, че не може да понася светлина. След всяко обикаляне на града очите я боляха. И почна да прекарва все по-голяма част от времето си в стаичката.
Щом за хората е възможно, възможно е било и за Кейт в едно и също време да подхранва две противоположни мисли. Вярваше, че светлината дразни зрението й и че сивата стая е нейното скривалище, една тъмна цепнатина в земята, една пещера, където ничии очи не биха я следили. Настанена веднъж на стола с възглавниците, обмисляше да си направи скришна врата, та да има изход за бягство. Но сетне, по- скоро с чувство, отколкото с мисъл, се отказа от това намерение. Тогава пък не би имала никаква защита. Ако тя можеше да се измъкне, значи нещо друго също така би могло да се вмъкне — онова друго нещо, което бе почнало вече да пълзи около къщата, да се примъква нощем край стените, да се надига безмълвно, мъчейки се да надникне през прозорците. Все по-голяма трябваше да бъде силата на волята й, за да излиза в понеделнишките следобеди.
Когато Кейл почна да я следи, страхът й ужасяващо порасна. И когато го изчака, скрита зад чимшира, тя направо бе изпаднала в паника.
Сега обаче главата й потъна дълбоко в меките възглавници и очите й усетиха леката тежест на брома.
Глава 41
1
Уплашена и заедно с това привлечена, страната незабелязано се плъзгаше към война. Народът не бе изпитвал разтърсващите емоции на войната от близо шейсет години. Испанската историйка40 беше по-скоро експедиция, отколкото война. През ноември мистър Уилсън бе преизбран за президент с обещанието, че няма да ни въвлече във война, а същевременно го съветваха да борави с по-твърда ръка, което неизбежно означаваше война. Производството се разрасна, цените почнаха да се увеличават. По цялата страна сновяха английски търговски агенти, които купуваха храни, платове, метали и химически продукти. Нацията бе обзета от повишена възбуда. Макар и да я предвиждаха, хората не вярваха особено, че ще има война. В Долината на Салинас животът си течеше едва ли не както винаги.
2
Кейл и Арон отиваха на училище.
— Виждаш ми се уморен — каза Арон.
— Така ли?
— Чух те снощи, като се прибра. Четири часът. Какво правиш толкова до късно?
— Разхождах се, размишлявах. Какво ще кажеш да напуснем училище и да се върнем в ранчото?
— За какво?
— Да печелим пари за татко.
— Искам да уча в колежа. Де да можех вече да съм там! Всички ни се смеят. Искам да се махна от града.
— Държиш се като луд.
— Не съм луд. Но не съм изгубил аз тия пари! На мен не ми е хрумвала тая шантава идея за марулите. Въпреки това хората на мен се смеят. Дали ще има пари за училищна такса?
— Той не е имал намерение да пропилява тия пари.
— Но ги пропиля.
— Остават ти тази година и другата — рече Кейл — и чак тогава можеш да заминеш за колежа.
— Мислиш, че не знам ли?
— Ако се понапънеш, може би догодина ще вземеш приемните изпити през лятото и есента вече да си там.
— Не мога да го направя — обърна се Арон.
— Според мен можеш. Защо не говориш с директора? И се обзалагам, че преподобният Ролф ще ти помогне.
— Искам да се махна от този град — каза Арон. — И вече никога да не се връщам. Още ни наричат Марулени кочани. И ни се присмиват.
— Ами Абра?
— Абра ще постъпи както се полага.
— Ще се съгласи ли ти да заминеш? — попита Кейл.
— Абра ще постъпи така, както искам аз.
Кейл се замисли за миг.
— Ще ти кажа нещо. Аз ще се помъча да изкарам някакви пари. Ако си седнеш здраво и вземеш изпитите една година по-рано, ще мога да ти помагам, докато си в колежа.
— Ще ми помагаш?
