— Разбира се.
— Че тогава още веднага ще отида при директора. — И Арон ускори крачките си.
— Почакай, Арон — извика Кейл, — чуй ме! Ако той ти каже, че е възможно, не съобщавай на татко!
— Защо да не му съобщавам?
— Просто си мислех колко ще бъде хубаво, ако накрая му кажеш, че си успял да се справиш.
— Не виждам каква е разликата.
— Не виждаш?
— Не — отвърна Арон. — Струва ми се глупаво.
Кейл изведнъж бе обзет от дивото желание да извика: „Аз знам коя е майка ни! Мога да ти я покажа!“ Това би поразило Арон и би го разкъсало отвътре.
Преди да удари първият звънец, Кейл видя Абра в коридора.
— Какво му е на Арон? — попита я той.
— Нямам представа.
— Имаш, имаш — настоя той.
— Просто не е на себе си. Мисля, че тоя свещеник…
— Изпраща ли те до вас?
— Разбира се. Но ми е като прозрачен. Сякаш са му изникнали криле.
— Още го е срам от оная история с марулите.
— Зная, че го е срам — рече Абра. — И се мъча да го разубеждавам. Но сигурно му е приятно.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо — отвърна Абра.
Същата вечер, след като масата бе вдигната, Кейл се обърна към баща си:
— Татко, ще имаш ли нещо против в петък следобед да прескоча до фермата?
Адам се извърна на стола си.
— За какво?
— Просто ми се дощя да я видя. Да поразгледам.
— И Арон ли иска да дойде?
— Не. Искам да отида сам.
— Не виждам защо да не идеш. Ли, има ли според теб причина да не отиде?
— Няма — каза Ли и се взря в Кейл. — Сериозно ли мислиш да се захванеш със земеделие?
— Защо не? Татко, ако ми позволиш да я поема, ще я обработвам.
— Арендата е за още една година — припомни Адам.
— Но след това мога да я обработвам, нали?
— А училището?
— Ще съм го завършил.
— Добре, ще видим — каза Адам. — Ами ако ти се доще да продължиш в колежа?
Когато Кейл се отправи към вратата, Ли го последва и излезе заедно с него.
— Можеш ли да ми обадиш какво става? — попита той.
— Просто ми се ще да позяпам.
— Добре, както виждам, аз не съм ти нужен. — Ли свърна да си влезе обратно, но извика: — Кейл! — Момчето спря. — Имаш ли някакви тревоги, Кейл?
— Не.
— Имам пет хиляди долара, ако ти трябват…
— За какво да ми трябват?
— Знам ли? — рече Ли.
3
Уил Хамилтън обичаше кантората си в гаража, наподобяваща стъклена клетка. Търговските му интереси бяха много по-широки от автомобилния бизнес, но друга кантора така и не си направи. Харесваше му това движение, което наблюдаваше през стените на квадратната си стъклена стаичка. За да не пропускат шума на гаража, стените й бяха от двойно стъкло. Седеше той на огромния въртящ се стол от червена кожа и почти непрекъснато се наслаждаваше от живота си. Когато някой заговореше какви пари печелел брат му Джо от рекламата на Изток, Уил винаги отбелязваше, че и той самият е твърде голям жабок за своя малък гьол. „Плаша се от големия град — казваше той. — Аз съм си селянче.“ Приятен му беше смехът, с който се посрещаха думите му. Това доказваше, че приятелите му виждат колко се е замогнал.
Една събота преди обяд при него се изтърси Кейл. Виждайки учудения му израз, той обясни:
— Аз съм Кейл Траск.
— Да, бе! Божичко, колко си пораснал! И баща ти ли е тук?
— Не, сам съм.
— Сядай. Надявам се, не пушиш.
— Понякога. Но само цигари.
Уил плъзна по бюрото си кутия „Мурад“. Кейл отвори капака и след това го затвори.
— Сега не ми се пуши.
Уил се вгледа в мургаволикото момче — хареса му. „Това момче е с остър ум — рече си той. — Не можеш лесно да го излъжеш.“ И каза:
— Както те гледам, готов си в най-скоро време да се заемеш с бизнес.
— Да, сър. Възнамерявам, като завърша училище, да се хвана с ранчото.
— В това няма никаква печалба — каза Уил. — Фермерите днес не вадят никакви пари. Всичкото прибират хората, които им купуват реколтата и препродават. От земеделие никога няма да спечелиш. — Уил разбираше, че Кейл го преслушва, че го изпитва и наблюдава, и това му допадна. Кейл също бе взел своето решение, но най-напред запита:
— Мистър Хамилтън, нали нямате деца?
— Нямам и това ми е мъката. Страшна мъка ми е… Ти защо питаш?
Кейл се направи, че не е чул въпроса.
— Бихте ли ми дал съвет?
Уил усети, че му става много приятно.
— Ако мога, с удоволствие. Какво по-точно искаш да знаеш?
И тогава Кейл извърши нещо, което още повече допадна на Уил. Прибягна към откровеността като към едничко оръжие.
— Искам да спечеля много пари — отвърна той. — Искам да ми кажете как.
Уил превъзмогна желанието си да прихне. Колкото и наивно да бе прозвучало това изречение, той и не помисли, че Кейл е наивник.
— Всеки иска това — рече той. — Какво наричаш ти „много пари“?
— Двайсетина-трийсет хиляди долара.
— Виж ти! — извика Уил и придърпа напред изскърцалия стол. Сега вече се разсмя, но без подигравка. Смехът му накара и Кейл да се усмихне. — Можеш ли ми каза защо са ти толкова много пари? — попита Уил.
— Да, сър, мога. — Сега Кейл отвори кутията „Мурад“, извади една от кръглите цигари и я запали. — Ще ви кажа защо. — Уил се отпусна на облегалката. Беше му интересно. — Баща ми загуби огромна сума.
— Зная — каза Уил. — Аз го предупредих да не изпраща тия марули през толкова щати.
— Предупредихте го? А защо?
— Нямаше никакви гаранции — обясни Уил. — Търговецът е длъжен да се обезпечи. Ако се случи нещо, с него е свършено. А то се случи. По-нататък?
— Искам да спечеля достатъчно, за да му върна изгубеното.
Уил зяпна.
— Защо?
— Защото искам.
