— Ще кажеш „Да, Уил.“
— Да, Уил.
— Кога можеш да получиш тия пет хиляди?
— До сряда.
— Дай си ръката! — Едрият мъж и хилавото мургаво момче тържествено стиснаха ръце. Без да изпуска ръката на Кейл, Уил продължи: — Сега вече сме съдружници. Аз имам връзка с агенцията за доставки в Англия. А в снабдителния корпус имам приятел. И се хващам на бас, че ще можем да продадем всичкия зрял фасул, който можем да набавим, за по двайсет цента килограма, ако не и за повече.
— Кога ще стане продажбата?
— Продажбата ще стане още преди да сме подписали всякакъв договор. Искаш ли сега да отидеш до ранчото и да си поговориш с Рантани?
— Да, сър — каза Кейл.
Уил превключи и грамадният зелен автомобил се впусна по страничния път.
Глава 42
1
Една война винаги се води от други. Ние в Салинас си знаехме, че Съединените щати са най-голямата и най-могъща държава на света. Всеки американец е стрелец по рождение, а в сражението струва колкото десет или двайсет чужденци.
Експедицията на Пършинг в Мексико след Виля41 за известно време разпердушини един от нашите митове. Ние наистина бяхме вярвали, че мексиканците не могат да стрелят в целта и че освен това са мързеливи и глупави. Когато нашата собствена кавалерийска дивизия се завърна сломена от границата, стана ясно, че в тия приказки няма нищо вярно. Дявол да го вземе, мексиканците били добри стрелци! А конницата на Виля била по-бърза и по-издръжлива от нашите градски момчета. Обучението от две вечери в месеца не могло да ги направи по-опитни. И на последно място, мексиканците, изглежда, надхитрили стария хитрец Пършинг и му устроили много повече засади. А когато пък към мексиканците се присъедини техният съюзник, дизентерията, и Господ не можа да ни помогне. Някои от нашите момчета не се оправиха след това с години.
Кой знае защо, но не виждахме никаква връзка между германците и мексиканците. И отново се върнахме към митовете си. Един американец струваше колкото двайсетима германци. И щом това се приемеше за вярно, оставаше само да бъдем малко по-строги и кайзерът веднага ще си плюе на петите. Смятахме, че той няма да посмее да ни попречи на търговията, но той посмя. Вярвахме, че ще си стои мирно и няма да потопява нашите кораби, но той почна да ги потопява. Глупаво от негова страна, но той го направи и тогава не оставаше нищо, освен да се бием с него.
Войната, поне в началото, се отнася до другите. Ние — аз, нашето семейство и приятелите — се виждахме насядали по страничните трибуни и това бе наистина вълнуващо. И тъкмо понеже войната винаги се отнася до другите, не по-малко вярно е, че винаги загива някой друг. Богородице, и това се оказа лъжа! Започнаха да се промъкват зловещи телеграми — тъжно, но ставаше дума за нашите братя. Уж бяхме тук, на повече от шест хиляди мили разстояние от бесовете и шумотевицата, но това не ни спаси.
И тогава забавлението свърши. Младите Красавици на Свободата маршируваха с бели шапки и униформи от бял шаяк. Чичо ни преписваше своята реч по случай Четвърти юли и си помагаше с нея да продаде повече военни облигации. Ние в училище се обличахме в маслиненосиво, налагахме войнишки шапки, а учителят по физика ни запознаваше с оръжейния наръчник. И, о, ужас! Марти Хопс убит, синът на Бърджис, дето живееха срещу нас, хубавецът, в когото сестричката ни беше влюбена от тригодишна възраст. Разкъсан на парчета! И тия разпуснати, влачещи нозе момчета с куфарчета и разхлабени стави, които се точеха в тромав строй по главната улица към гарата на Южната тихоокеанска железница! Приличаха на овце, а пред тях пристъпваше салинаският духов оркестър, засвирил „Да живее звездното знаме“. От двете им страни вървяха техните семейства и плачеха, а музиката звучеше като на погребение. Мобилизираните не поглеждаха майките си. Не смееха. Никога не бяхме мислили, че може да ни сполети война.
В Салинас започнаха да се появяват хора, които шептяха по кръчми и кафенета — разполагали с лични сведения от еди кой си войник. Оказваше се, че не знаем каква е истината. Нашите момчета заминавали за фронта без оръжие. Транспортните кораби бивали потапяни, а властта криела това от нас. Немската армия била къде-къде по-опитна, нашите шансове били никакви. Кайзерът бил голям умник. Готвел се да нахлуе и в Америка. Ще ни го съобщи ли обаче Уилсън? Няма да го съобщи. Обикновено се оказваше, че тия разкапани дърдорковци са същите, които разправяха, че в една битка американецът струва колкото двайсетима германци. Същите.
На малки групи из страната се движеха англичани с чуждоземните си униформи (които изглеждаха красиви) и купуваха всичко, което може да се пренася, плащаха си и плащаха твърде добре. Редица от тези английски търговци бяха осакатени, но въпреки това продължаваха да си носят униформите. Между многото неща купуваха и фасул, тъй като фасулът лесно се пренася и не се разваля, а и човек може дяволски добре да си живее само на един фасул. Вървеше по четирийсет и един цент килограма и трудно се намираше. Фермерите вече съжаляваха, загдето само преди половин година бяха подписали договори да си продават фасула срещу някакви си въшливи четири цента в повече от тогавашната цена.
Народът, а с него и Долината на Салинас запяха други песни. В началото пеехме как ще направим остров Хелголанд на пух и прах, как ще обесим кайзера, ще настъпим в крак и ще оправим бъркотията, забъркана от ония мръсни чужденци. След това изведнъж запяхме „На войната, край река от кърви, санитарките са първи — те са розите от Ничия земя“, запяхме „Ало, централа, свържи ме с Небето, че татко е там“, запяхме „Щом угасне светлината, коленичи дъщерята и на Господа се моли: «Боже, татко запази!»“ Имам чувството, че бяхме заприличали на здраво, ала неопитно момченце, на което още при първото спречкване му смачкват нослето и после страшно го боли. Затова копнеехме всичко да свърши по- скоро.
Глава 43
1
Веднъж към края на лятото Ли се върна у дома с голямата пазарска кошница. Тъй като живееше в Салинас, той бе станал по отношение на облеклото си истински американски консерватор. Излезеше ли от къщи, неизменно навличаше черно палто. Носеше бели ризи с високи колосани яки и харесваше тесните черни папийонки на ластик, каквито едно време бяха отличителният белег на сенаторите от Юга. Слагаше си черни тумбести шапки с права периферия, които никога не смачкваше, сякаш все още си оставяше място за усуканата на кок плитка. Безупречен беше Ли. По едно време Адам направи забележка за сдържаната елегантност на облеклото му, при което Ли му се ухили: „Това е задължително. Човек трябва да е много богат, за да ходи зле облечен като тебе. Бедните са длъжни да се обличат добре.“ Адам бе избухнал: „Бедните! Както е тръгнало, скоро ще почнем да взимаме на заем от тебе!“ — „Възможно е“ — бе отговорил Ли.
Този следобед, като остави тежката кошница на пода, Ли рече:
— Ще се помъча да сготвя супа от зимни пъпеши. Китайска кухня. Братовчед ми от китайския квартал ми обясни как. Занимава се с амбулантна търговия и хазарт.
— Смятах, че нямаш никакви роднини — каза Адам.
— Всички китайци са роднини, а тия, дето се наричат Ли, са си най-близки. Моят братовчед се беше набъркал в пушалните за опиум и неотдавна му се наложи да се крие по здравословни съображения, та тогава се научил да готви. Отрязваш на пъпеша един капак отгоре, слагаш го в голяма тенджера и вътре нареждаш една цяла кокошка, гъби, кестени, праз лук и една щипка джинджифил. После затваряш пъпеша и
