го вариш на бавен огън, ако може, и два дни. Сигурно е вкусно.
Адам се беше излегнал на креслото си с длани зад тила и се усмихваше към тавана.
— Добре, Ли, добре.
— Ти дори не ме чу — рече Ли. Адам се изправи.
— Човек си мисли, че познава собствените си деца, а изведнъж се оказва, че нищо не знае.
Ли се усмихна:
— Да не би да ти е убягнала някоя подробност от живота им?
— По една случайност го разбрах — засмя се Адам. — виждах, че Арон това лято много-много не се задържаше вкъщи, но си мислех, че ходи да играе.
— Да играе! Той не е играл от години.
— Добре де, каквото и да е! — продължи Адам. — Днес се видях с мистър Килкъни, нали го знаеш, от училището. Надявал се, че знам всичко. Знаеш ли с какво се е занимавало това момче?
— Не — каза Ли.
— Минал е целия учебен материал за идната година. Ще се яви на изпити за колежа и ще спести цяла година, Килкъни е уверен, че ще се справи. Какво ще кажеш, а?
— Забележително — отвърна Ли. — И защо всичко това?
— Как защо, да спечели една година!
— За какво му е дотрябвала?
— Как за какво бе, Ли? Просто е амбициозен. Не го ли разбираш?
— Не — каза Ли, — и никога не бих могъл.
— И дума да не спомене — рече Адам. — Интересно дали брат му знае.
— Според мен Арон иска да ни изненада. Не трябва с нищо да се изпуснем, докато не ни каже.
— Мисля, че си прав. Знаеш ли какво, Ли? Гордея се с него, страшно се гордея. И се чувствам спокоен. Да можеше и Кейл да има някакви амбиции…
— Може би и той има — прекъсна го Ли. — Някаква своя особена тайна.
— Може би. И той напоследък се губи, Бог знае къде ходи. Не мислиш ли, че не е хубаво да се откъсва много от дома?
— Кейл се мъчи да намери себе си — рече Ли. — Но според мен в неговата криеница няма нищо необикновено. Има хора, които цял живот си остават деца, безнадеждни деца.
— Помисли само — каза Адам, — да премине с цяла година напред! Когато ни го съобщи, ще трябва да му направим някакъв подарък.
— Златен часовник — подхвърли Ли.
— Правилно — съгласи се Адам. — Ще купя и ще дам да го гравират, да е готов. Какъв да бъде надписът?
— Ювелирът ще ти каже — рече Ли. — След два дни извади кокошката, очисти я от костите и върни месото вътре.
— Каква кокошка?
— В супата от зимен пъпеш.
— Имаме ли достатъчно пари да го пратим в колежа?
— Ако сме разумни и ако вкусовете му не са скъпи.
— Не ми се вярва — каза Адам.
— И аз си мислех така за своите вкусове, но какво? — И Ли погледна с възхищение ръкава на палтото си.
2
Енорийският дом на епископалната църква „Свети Павел“ беше просторен, построен без план. Бил е предназначен за свещеници с многолюдни семейства. Неженен и с непретенциозни вкусове, мистър Ролф затвори по-голямата част от къщата, но когато Арон имаше нужда от място, където да учи, даде му една обширна стая и се зае да му помага в учението. Мистър Ролф се бе привързал към Арон. Харесваше му ангелската хубост на момчето, гладките страни, тесните бедра и дългите му прави крака. Обичаше да седне в стаята и да гледа лицето на Арон как се напряга от усилие. Той разбираше защо Арон не може да работи у дома си, където атмосферата не беше подходяща за усърдна и чиста мисъл. Мистър Ролф съзнаваше, че Арон е негово изделие, неговият духовен син и неговият принос за църквата. Постара се да го насочи към безбрачие и схващаше, че го води в тихи води.
Водеха продължителни, откровени, интимни разговори.
— Зная, че ме критикуват — каза веднъж мистър Ролф. — Но така се е случило, че вярвам, за разлика от някои хора, в една по-висша църква. Никой не може да ме убеди, че изповедта не е също толкова съдържателно тайнство, както и причастието. Помни ми думата, аз ще я възстановя, но постепенно и предпазливо.
— Като се сдобия с църква, и аз така ще сторя.
— Изисква се огромен такт — рече мистър Ролф.
— Бих искал — почна Арон, — как да кажа… много бих искал и в нашата църква да имаме нещо подобно на августинските или францисканските ордени и манастири — да има място, където да се оттегли човек. Понякога се чувствам омърсен. Искам да се махна от мръсотията и да се пречистя.
— Зная как се чувстваш — с искреност каза мистър Ролф, — но в това не мога да се съглася с теб. Не може и да ми хрумне, че нашият повелител Исус би пожелал неговите служители да се оттеглят от службата си на хората. Спомни си как настояваше той да проповядваме Светото писание, да подпомагаме недъгавите и нищите, дори да слезем в калта, за да измъкваме грешниците от тинята. Неговият пример трябва вечно и неотлъчно да ни води. — Очите му почнаха да изпускат светлина и гласът му доби онази гърленост, с която звучеше на проповед: — Навярно не би трябвало да ти казвам това. Надявам се, няма да заподозреш у мен гордост, че го споделям с тебе. Но в него има нещо велико. От около пет седмици насам една жена редовно посещава вечерната служба. Мисля, че ти не би могъл да я забележиш от хоровата ниша. Сяда винаги на последния ред от лявата страна… всъщност да, можеш да я видиш. Пада се малко така, под ъгъл. Да, вижда се. Винаги е забулена и си тръгва, преди да съм се показал след последния химн.
— Коя е тя? — попита Арон.
— Който се интересува, научава. Направих съвършено дискретни проучвания — никога не би се досетил. Тя е… как да се изразя… собственицата на един дом с лоша слава.
— Тук в Салинас?
— Тук в Салинас! — Мистър Ролф се приведе. — Арон, аз разбирам твоето отвращение. Но трябва да се издигнем над него. Да не забравяме Спасителя и Мария Магдалена! Без никаква гордост ти казвам, че с радост бих й подал ръка.
— Какво търси тук?
— Може би онова, което ние предлагаме — спасение. Ще се иска огромен такт. Просто виждам как ще стане. И помни ми думата: тези хора са плахи. Един ден на вратата ми ще се почука и тя ще ме помоли да я пусна. Моля се, Арон, в този миг да бъда търпелив и мъдър. Трябва да ми повярваш — когато стане това, когато една заблудена душа подири светлината, от това за духовника няма по-висша и по-лъчезарна радост. Ето за какво сме ние, Арон. Ето за какво сме. — Мистър Ролф се помъчи да успокои дъха си. — Само се моля Богу да не пропадна — каза той.
3
Адам Траск разсъждаваше за войната с понятията от похода срещу индианците, за който и без това смътно си спомняше. От такава обща и продължителна война никой нямаше никаква представа. Ли се зачете в историята на Европа, дано от нишките на миналото успее да сплете тъканта на бъдещето.
Лайза Хамилтън почина с вечната си усмивчица на лицето, а когато руменината се отдръпна от страните й, видяха, че скулите й са поразително високо разположени.
Адам чакаше с нетърпение Арон да донесе вест за своите изпити. Часовникът от масивно злато стоеше под носните му кърпи в горното чекмедже на скрина, курдисваше го редовно и сверяваше точността му по
