— Много ли го обичаш?
— Да.
Месестото лице на Уил се сви, облъхна го смразяващият вихър на спомените. Не му се наложи едва- едва да се придвижва назад в миналото, защото то връхлетя в миг — всичките години, цяла една картина, едно чувство и отчаяние, застинали тъй, както само фотографията може да спре света насред път. Там се мярна Самуел, красив като зората, със своите приумици, напомнящи лястовичи полет; блестящият, замислен Том — като погаснал огън; Юна, понесена от ураганите, милата Моли, засмяната Деси, хубавецът Джордж, чиято приветливост изпълваше стаята с уханието на цветя; там бе и Джо, най-малкият, обичаният. Без усилие всеки бе донесъл своя принос в семейството. Едва ли не всеки е скътал скрита мъка, с никого несподелена, Уил бе запушил своя кладенец, смееше се гръмко и нито веднъж не даде простор на ревността си, възползваше се от извратени добродетели. Видя се тромав, глупав, назадничав, без искрата Божия. Нямаше велика мечта, която да го извиси, нито пък отчаяние, което да го тласне към самоунищожение. Той бе винаги в самия край, на ръба, мъчейки се да се задържи за семейството посредством дадените му способности — разума, грижата, приспособяването. Той водеше сметките, наемаше адвокатите, викаше гробарите и накрая се разплащаше за всичко. Останалите дори не подозираха, че имат нужда от него. Той притежаваше способността да печели пари и да ги съхранява. И мислеше, че заради тази способност другите Хамилтъновци го презират. Бе ги обичал сляпо и винаги бе стоял до тях с парите си, за да ги измъква от техните неудачи. Бе смятал, че те се срамуват от него, и затова с нокти и зъби се бореше за тяхното признание. Ето какво донесе вледеняващият вихър, засвистял сега през него. Леко изпъкналите му очи се бяха навлажнили и гледаха някъде встрани от Кейл. Момчето попита:
— Какво ви става, мистър Хамилтън? Не се ли чувствате добре?
Уил бе усещал семейството си, но не беше го разбрал. И те го бяха приели, без да узнаят, че тук има нещо за разбиране. А ето сега това момче. Уил го разбираше, усещаше, приемаше и бе съгласен с него. Такъв син би трябвало да има той, такъв брат или такъв баща. Студеният вятър на спомена премина в някаква топлота към Кейл, която го присви в стомаха и се надигна към гърдите. Трябваше да се напрегне, за да се върне в стъклената си кантора. Кейл седеше на стола и чакаше. Уил така и не узна колко време е мълчал.
— Бях се замислил — нечуто каза той. Сетне продължи със сериозен глас: — Беше ме попитал нещо. Аз съм човек на бизнеса. И не раздавам, а продавам.
— Да, сър. — Кейл седеше нащрек, но долови, че Уил Хамилтън го е харесал.
— Искам нещо да разбера, но искам истината — каза Уил. — Ще ми кажеш ли самата истина?
— Не зная — отвърна Кейл.
— Това ми харесва. Отде ще знаеш, след като не си чул въпроса! И това ми харесва. Умно… и честно. Чуй сега, ти нали имаш брат? Баща ти него ли обича повече?
— Всеки го обича — спокойно рече Кейл. — Арон всички го обичат.
— А ти?
— И аз, сър. Въпреки… Да, и аз.
— А какво е това „въпреки“?
— Понякога си мисля, че е глупав, но го обичам.
— А баща ти?
— Обожавам го.
— А той обича брат ти повече.
— Не зная.
— Казваш, че искаш да върнеш на баща си изгубените пари. Защо?
Очите на Кейл обикновено бяха присвити и предпазливи, но сега така се разшириха, сякаш поглъщат Уил и виждат през него, Кейл се бе слял като никога със собствената си душа.
— Баща ми е добър — каза той. — Искам да сторя това за него, защото аз не съм добър.
— Ще станеш ли добър, ако го сториш?
— Не — рече Кейл, — мислите ми са лоши.
Досега Уил не бе виждал човек, който да говори така открито. Тази откровеност почти го смая и той установи, че всъщност голата истина прави Кейл неуязвим.
— Още един въпрос — каза той, — отговори ми, само ако ти изнася. Мисля, че аз не бих отговорил. Ето какво: да кажем, набавиш тия пари и ги върнеш на баща си. Няма ли да ти мине през ума, че се мъчиш да купиш обичта му?
— Да, сър, ще ми мине. И ще бъде вярно.
— Друго не исках да зная. Това е всичко. — Уил се наведе и обхвана с ръце запотеното си, пулсиращо чело. Не помнеше друг път да е бивал така зашеметен, А у Кейл предпазливо се надигна чувството на победа. Разбираше, че е спечелил, но изопна лице да не се издаде. Уил вдигна глава, свали си очилата и обърса влагата. — Да излезем — предложи той, — да се поразходим с автомобила.
Сега Уил караше един огромен „Уинтън“ с дълго като ковчег торпедо, в чиито вътрешности се задъхваше мощно дихание. Пое на юг от Кинг Сити по междуселския път — наоколо пролетта сбираше сили, пред тях летяха полски чучулиги и сипеха песните си от оградните мрежи. На запад, със заснежена глава, се издигаше Пико Бланко, а редиците евкалипти в долината, които я пресичаха, за да я пазят от ветровете, вече сребрееха с новите си листа. Като стигна отклонението, водещо към входа на Трасковия имот, Уил отби встрани и спря. Откакто „Уинтънът“ се изниза от Кинг Сити, той не бе обелил дума. Огромният мотор пърпореше на празни обороти с едва чут шепот. Гледайки право напред, Уил се обади:
— Кейл, искаш ли да ми станеш съдружник?
— Да, сър.
— Само че аз не искам съдружник без капитал. Мога да ти заема една сума, но това е свързано само с главоболия.
— Мога да намеря пари — каза Кейл.
— Колко?
— Пет хиляди долара.
— Ти? Не ми се вярва. — Кейл замълча. — Вярвам ти — рече Уил. — На заем ли?
— Да, сър.
— С каква лихва?
— С никаква.
— И таз хубава! Кой ще ти ги даде?
— Няма да ви кажа, сър.
Уил поклати глава и се засмя. Това му бе доставило пълно удоволствие.
— Може и да съм дурак, но ти вярвам. А не съм дурак.
— Форсира мотора и отново го остави на празни обороти.
— Искам да ме слушаш внимателно. Вестници четеш ли?
— Да, сър.
— Всеки момент ще се намесим във войната.
— Така изглежда.
— Е, добре, мнозина мислят същото. Хубаво. А знаеш ли каква е в момента цената на фасула? Тоест за колко можеш да продадеш сто чувала в Салинас?
— Не съм сигурен. Май беше между шест и седем цента на килограм.
— Тогава защо казваш, че не си сигурен? Откъде знаеш цените?
— Нали имах намерение да си издействам от татко да обработвам ранчото.
— Ясно. Само че ти не искаш да го обработваш. Не си толкова загубен. Изполичарят на баща ти се казва Рантани, италиански швейцарец, добър земеделец. Обработва приблизително петстотин акра. Ако му гарантираме по десет цента на килограм и му дадем в заем посадъчния материал, той ще засее фасул. Така би направил всеки от околните фермери. Можем да сключим договори за пет хиляди акра фасул.
— И какво ще го правим този десетцентов фасул, щом на пазара върви за шест? — попита Кейл. — Или… аха! Да, но каква е сигурността?
— Съдружници ли сме? — попита Уил.
— Да, сър.
