— Няма какво да зяпаш! — ядосано каза тя. — Артрит! О, искаш да видиш? — Свали мазната на вид превръзка от десния си показалец и поднесе изкривения пръст под лампата. — Ето, виж! Артрит! — И простена от болка, като предпазливо и хлабаво намота отново бинта. — Господи, как ме боли от тия ръкавици! Седни — подкани го тя. Кейл приседна на ръба на стола. — Навярно и ти ще го пипнеш — рече Кейт. — Сестрата на баба ми е имала, а и на майка ми беше почнало… — Замълча и стаята утихна съвсем. На вратата едва се почука. — Ти ли си, Джо? — извика Кейт. — Остави там подноса. Джо, още ли си там? — През вратата долетя неясно мърморене. — В гостната има боклук — беззвучно продължи Кейт. — Почисти! Ан също не си е почистила стаята. Кажи й, че я предупреждавам. За последен път! Ева се държа чудесно снощи, ще се погрижа за нея. И, Джо, да кажеш на готвача, че ако и тази седмица поднесе моркови, да си стяга багажа! Чуваш ли ме? — Отново се разнесе мърморене. — Това е! — рече Кейт. — Мръсни свини! — изсъска тя. — Ще изгният, ако не ги наглеждам. Излез и донеси подноса с чая. — Когато Кейл отвори вратата, спалнята беше празна. Внесе подноса в пристройката и внимателно го остави на наклонената маса. Беше голям и сребърен, с калаен чайник, две бели порцеланови чаши, тънки като хартия, захар, каймак и отворена кутия с шоколадови бонбони. — Налей чая — нареди му Кейт. — Болят ме ръцете. — И пъхна в устата си един бонбон. — Видях, че оглеждаш стаята — продължи тя, след като преглътна. — Очите ме болят от светлината. Идвам тук да си почивам. — Забеляза, че Кейл я стрелна в очите, и твърдо повтори: — Болят ме очите от светлината… Какво има — дрезгаво попита тя, — не искаш ли чай?
— Не, госпожо — рече Кейл. — Не обичам чай.
Тя вдигна тънкостенната чаша до устните си с превързаните пръсти.
— Добре. Тогава какво искаш?
— Нищо, госпожо.
— Просто да ме видиш?
— Да, госпожо.
— И доволен ли си?
— Да, госпожо.
— Как ти изглеждам? — Показа му една изкривена усмивка и ситните си остри бели зъби.
— Добре.
— Трябваше да се досетя, че си потаен. Къде е брат ти?
— Предполагам, на училище или вкъщи.
— Как изглежда той?
— Повече прилича на вас.
— О, нима? Добре, а като мене ли е?
— Иска да става проповедник — каза Кейл.
— Според мен така трябва да бъде: прилича на мен, а иска да се посвети на църквата. В църквата един мъж може да извърши куп пакости. Дойде ли някой при мен, всякога е нащрек. Но в църква хората отиват с открити души.
— Той е съвършено искрен — каза Кейл.
Тя се наведе към него. Лицето й бе просветнало от любопитство.
— Напълни ми чашата. Тъп ли е брат ти? — попита го.
— Чудесен е — отвърна Кейл.
— Попитах те дали е тъп.
— Не, госпожо.
Тя се облегна назад и вдигна чашата.
— А как е баща ти?
— За него не искам да говорим — рече Кейл.
— Хайде бе! Значи си го харесваш.
— Обичам го — каза Кейл.
Кейт се взря в него отблизо, разтърсена от необяснима тръпка. В гърдите й се надигна болезнен бодеж. След това изведнъж се отчужди, възвръщайки самообладанието си.
— Не искаш ли бонбони? — попита тя.
— Да, госпожо. И защо го направихте?
— Кое защо съм направила?
— Защо стреляхте в баща ми и след това избягахте от нас?
— Той ли ти разказа?
— Не. Той не ни е разказвал.
Тя докосна едната си ръка с другата, при което двете й ръце отскочиха встрани, като че отблъснати от електричество. Попита го:
— А при баща ти понякога идва ли… идват ли момичета или млади жени у вас?
— Не — каза Кейл. — Защо стреляхте в него и офейкахте?
Страните и се изопнаха, устата й се изправи, като че цялата й мускулна система се стегна. Като вдигна глава, очите й бяха плитки и студени.
— Говориш твърде много за възрастта си — каза тя. — Но не говориш съвсем като възрастен. Май ще е най-добре да изтичаш да си поиграеш. И да си обършеш носа!
— Някой път изработвам здраво брат си — рече той. — Карам го да скимти, карам го да плаче. Той не знае как го постигам. Но аз съм по-хитър от него. И не искам да правя така, защото после ми става мъчно.
Кейт продължи, сякаш думите му бяха нейни:
— Всички се мислеха за толкова хитри! Гледаха ме и си въобразяваха, че ме познават! А аз ги измамих. Всички до един ги преметнах. И когато решиха, че могат да ми нареждат какво да правя… О, точно тогава ги преметнах най-страшно! Чарлз, тогава аз наистина ги измамих.
— Казвам се Кейлъб — поясни Кейл. — Кейлъб стигнал до Обетованата земя. Ли ми каза, така пише и в Библията.
— Аха, китаецът! — досети се Кейт и разпалено продължи: — Адам си помисли, че ме е хванал. Бях цялата пребита, изпотрошена, а той ме внесе вътре, прислужваше ми, готвеше ми. Опита се по този начин да ме върже. Повечето хора ги връзват именно така. Те са благодарни, те са задължени, а от това по- страшни вериги няма. Но мен никой не може да ме задържи. Само чаках, чаках, докато укрепна, и след това се изскубнах. Мене никой не може да ме хване в капана си. Знаех какво прави той и само изчаквах.
Сивата стая отново утихна. Чуваше се единствено възбуденото й съскащо дишане.
— Защо стреляхте в него? — обади се Кейл.
— Защото се помъчи да ме спре. Можех и да го убия, но не го направих. Исках само да ме пусне.
— Понякога не ви ли се е приисквало да бяхте останала?
— Исусе, никога! Та аз правех каквото си искам, още като малко момиченце. Никой никога не разбираше как става това. Никога. Вечно бяха толкова сигурни, че са прави! Но никога не узнаха. Никой нищо не разбра. — Изведнъж се досети за нещо. — Разбира се, ти си като мен. Може би дори си същият. Пък и защо ли да не си?
Кейл се изправи и си хвана ръцете зад гърба.
— Когато бяхте малка… — почна той, но замълча, докато си подреди мислите — имахте ли понякога чувството, че нещо ви липсва? Да кажем, другите знаят нещо, а вие не го знаете. Да речем, някаква тайна. И не искат да ви я кажат. Случвало ли ви сее?
Докато говореше, лицето й взе да потъва и когато той млъкна, тя бе изцяло откъсната, откритото помежду им пространство се оказа преградено.
— Какво съм седнала да разговарям с хлапетии! — рече тя. Кейл измъкна ръце иззад гърба си и ги пъхна в джобовете си. — Да разговарям с някакви клюнести дечурлига! Сигурно съм си изгубила ума. — В лицето на Кейл светеше вълнение, очите му се бяха разширили от това, което виждат. — Какво ти става? — попита го Кейт. Той остана неподвижен. Челото му блестеше изпотено, ръцете му се свиваха в юмруци. Както бе постъпвала всякога, Кейт вкара хитрата, но безчувствена кама на жестокостта си и меко се изсмя: — Може да си наследил от мен и някои интересни неща, като например това… — И вдигна изкривените си ръце. — Но ако се окаже епилепсия, припадъци, това няма да е от мене. — И весело го погледна, да долови сътресението и началото на неговата тревога.
