— Отивам си — с радост в гласа каза Кейл. — Сега вече си отивам. Всичко е наред. Прав беше Ли.
— Какво ти каза Ли?
— Страхувах се, че имам нещо от вас — рече Кейл.
— Имаш — каза Кейт.
— Не, нямам. Аз съм си аз. И не съм длъжен да бъда като вас.
— И как разбра?
— Ей така, разбрах. Изведнъж всичко ми стана ясно. Ако съм подъл, то си е моя подлост.
— Този китаец наистина те е натъпкал с доста каши. Какво си ме зяпнал така?
— Аз не мисля, че очите ви болят от светлината — каза й Кейл. — Мисля, че вие просто се страхувате.
— Изчезвай! — изкрещя Кейт. — Махай се от тука!
— Махам се. — Той вече бе сложил ръка на бравата. — Не ви мразя — добави той, — но съм доволен, че се страхувате.
— Джо! — помъчи се да извика тя, но гласът й бе натежал и тя само изграка.
Кейл отвори вратата със замах, излезе и я тръшна.
Джо разговаряше с едно от момичетата в гостната. Доловиха изтуптяването на бързи, леки стъпки. Но докато се наканят да надникнат, някаква размазана фигура вече бе достигнала вратата, бе я отворила, промушила се през нея и те само чуха тежкото й хлопване. От верандата долетя само още една стъпка, а след нея изскърцването, което се разнася, когато нозете се приземяват след скок.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита момичето.
— Господ знае — отвърна Джо. — Понякога ми се струва, че имам видения.
— И на мен — каза момичето. — Казах ли ти, че Клара нещо са я прихванали?
— Според мен прекалява със спринцовката — отвърна Джо. — Да ти кажа ли, за мен правилото е: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш.
— Абсолютно си прав — съгласи се момичето.
Глава 40
1
Кейт се отпусна на своя стол, дълбоко сред пухените възглавници. През нея минаваха нервни спазми, всяко косъмче й бе настръхнало и всеки нов гърч оставяше по тялото й ледени опарвания. Заговори тихо на себе си: „Дръж се — казваше си тя, — успокой се. Не се оставяй да те засегне. За миг не мисли! Ама че проклет сополанко!“ Изведнъж се сети за единствения човек, който някога я бе накарал да изпита тази паническа омраза — Самуел Хамилтън с бялата си брада и розовите бузи, човека със смеещите се очи, които бяха повдигнали кожата й, за да надникнат под нея.
С превързания си показалец напипа тънката верижка около врата си и издърпа от пазвата си окачената на нея тежест. На верижката бяха нанизани два ключа от сейф, златно часовниче с пъпка във формата на перуника и стоманена тубичка с халка на върха. Развинти внимателно капачето на тубичката, разтвори колене и изтърси отвътре желатинена капсулка. Вдигна я срещу светлината и вътре забеляза белите кристалчета — трийсет и пет сантиграма морфин, добро и сигурно средство. С особена нежност пусна капсулата обратно в тубичката, завинти капачката и напъха верижката обратно в дрехата си. В главата й продължаваха да се повтарят последните думи на Кейл: „Доволен съм, че се страхувате.“ Изрече думите на глас, за да прекъсне техния звук. Ритмичността им спря, но в съзнанието й се оформи ясна картина — нарочно я остави да се дообрисува докрай, за да я разгледа още веднъж.
2
Беше преди построяването на пристройката. Кейт бе осребрила завещаните й от Чарлз пари. Чекът бе обърнат в едри банкноти, а пачките банкноти тя депозира в хранилището на Монтерейската общинска банка. Някъде по това време се появиха и първите болки, които заусукваха ръцете й. Сега вече имаше достатъчно средства, за да се махне. Въпросът бе само да измъкне от публичния дом колкото е възможно повече. Но не беше зле и да почака, докато се почувства по-добре. Предишното й състояние обаче така и не се върна докрай. Ню Йорк й се стори студен и много далечен.
Веднъж получи писмо, подписано с името Етел. Коя, за Бога, е тази Етел? Която и да е тя, трябва да е била побъркана, за да иска от нея пари. Етел… имаше стотици жени с това име. Като цветята, те цъфтяха по всеки храст. А тази бе драскала нечетливо върху разчертана хартия. Не мина много време и Етел дойде да навести Кейт, а Кейт едва я позна.
Наблюдателна, изпълнена с подозрения, но самоуверена, Кейт седна зад писалището си.
— Доста време мина — каза тя.
Етел отговори като войник, който вече е навикнал на сержантските грубости.
— Зле живях — рече тя. Плътта й бе напълняла и висеше по цялото й тяло, а дрехите й притежаваха онази пресилена чистота, която подсказва нищета.
— Къде си отседнала? — попита я Кейт и се почуди кога ли тази дърта торба ще е в състояние да й каже защо е дошла.
— Имам стая в хотел „Южен Пасифик“.
— О, значи не работиш вече по публичните домове?
— Повече не ми се удаде — каза Етел. — Ти не трябваше да ме изхвърляш. — С крайчеца на памучната си ръкавица обърса няколко едри сълзи от ъглите на очите си. — Зле тръгнаха нещата — рече тя. — Най- напред си имах неприятности, когато пристигна новият съдия. Даде ми деветдесет дни, без да съм направила нищо, най-малкото не тука де. Излизам, значи, от там, ама отде да знам, че съм пипнала сифилис? Прехвърлих го на един железничар, чудесно момче, работеше по поддържане на линията. А той, като отече, размаза ме, строши ми носа, изби ми четири зъба и новият съдия — хоп, даде ми още сто и осемдесет. Ужас, Кейт, за сто и осемдесет дни човек изгубва всички контакти. Забравят те просто. Така и не можах да почна отново.
Кейт кимна с хладно и повърхностно съчувствие. Разбра накъде Етел ще размаха стръвта и реши да я изпревари. Издърпа си чекмеджето, измъкна пари и ги подаде на Етел.
— Никога няма да изоставя приятел в нужда — рече тя. — Защо не заминеш за друг град и да почнеш на чисто? Току-виж, променил ти се късметът.
Етел удържа с мъка ръката си да не грабне парите. След това разтвори банкнотите като карти за игра — четири десетачки. Устата й развълнувано заработи:
— Все се надявах, че някак ще намериш начин да ми предоставиш повече от четирийсет долара.
— Какво имаш предвид?
— Не получи ли писмото ми?
— Какво писмо?
— О! — провикна се тя. — Може би се е затрило по пощата. Всичката им работа е такава! Тъй или иначе, мислех си, че ще се погрижиш за мене. И без това вече не съм много здрава. Все нещо ми опъва червата. — Въздъхна и след това заговори толкова бързо, че Кейт установи многократните предварителни репетиции. — И така, ти може би помниш, че имам нещо като второ зрение — почна тя. — Каквото предскажа, сбъдва се. Каквото сънувам, това става. Хората разправяха, че трябвало с това да си изкарвам хляба. Била съм, казват, природно надарен медиум. Не помниш ли?
— Не — каза Кейт, — не помня.
— Не помниш? Е, сигурно не си забелязала. Но не и другите, сума неща съм им познавала.
— В какво се мъчиш да ме убедиш?
— Ето какъв сън ми се беше присънил. Помня го кога беше, защото го сънувах същата нощ, когато умря Фей. — Очите й сякаш шибнаха леденото лице на Кейт като камшици. — Нея вечер — решително продължи Етел — валя дъжд. Аз също сънувах, че вали, най-малкото беше мокро навсякъде. И тъй, виждам аз на сън как ти излизаш през кухненската врата. Не беше непрогледна тъмница, сегиз-тогиз надничаше месечината.
