След като Кейл си отиде, Ли се върна на стола си и унило се замисли: „Странно, какво ли стана с моята азиатска сдържаност?“
4
Откритието на Кейл за него бе по-скоро потвърждение, а не нещо ново. От дълго време си знаеше, макар и без подробности, че облакът е надвиснал. И сега се отнесе към нещата двояко. От една страна, изпитваше едва ли не приятното чувство за надмощие, идещо от знанието: можеше да осмисля изрази и постъпки, да тълкува беглите намеци, дори да се потапя в миналото и да го прережда. Но, от друга страна, това не стигаше да се противопостави на мъката, дошла с познанието.
Тялото му вече се преустройваше в мъжко, заогъваха го пронизващите вихри на съзряването. Ту ще го видиш смирен, пречистен и предан, ту пък, в следващия момент ще се оваля в гнусота, а подир това ще се изтезава от срам, за да излезе още по-смирен.
Откритието изостри чувствата. Взе да му се струва, че щом носи такова наследство, значи е явление, единствено по рода си. Не повярва докрай в думите на Ли, нито пък осъзнаваше, че през подобни преживявания минават и останалите момчета.
Представлението, което бе видял при Кейт, не излизаше от ума му. Споменът ту раздухваше в тялото и въображението му похотливи пламъчета, ту го отвращаваше със своята гнусота и гадост. Почна да се вглежда по-внимателно в баща си и откриваше у него може би повече печал и отчаяние, отколкото ги имаше в действителност. И у Кейл все повече растеше някаква страстна привързаност към баща му, желанието да го закриля и да отмъсти за страданията, които е преживял. В своето чувствително въображение Кейл смяташе тия страдания за непоносими. Веднъж нахлу в банята, докато Адам се къпеше, и забеляза грозния белег от куршума. Против волята си, чу се да пита:
— Татко, от какво ти е този белег?
Ръката на Адам се вдигна, сякаш да прикрие белега.
— Стара рана, Кейл. От походите срещу индианците. Някой път ще ти разкажа.
Наблюдавайки лицето на Адам, Кейл долови как умът му се бе втурнал в миналото, да изнамери някоя лъжа. Кейл се отврати не от лъжата, а от необходимостта да се изрича лъжа. Той лъжеше само когато би могъл да извлече една или друга изгода. Но да си принуден да изречеш лъжа, му се стори срамно. Идеше му да изкрещи „Знам от какво ти е белегът, но това няма значение!“ Естествено, не го направи. Рече само:
— Добре, разкажи ми.
Арон също попадна в мътилката на промените, но неговите пориви бяха по-мудни. Плътта му не издаваше такива пронизителни крясъци, както у Кейл. Страстите му взимаха религиозна посока. Бе решил в бъдеще да се посвети на проповедничество. Посещаваше всички служби на Епископалната църква, на празник помагаше с цветята и венците и прекарваше дълги часове с младия къдрокос свещеник мистър Ролф. Светското обучение на Арон бе почерпано от един млад човек без никакъв житейски опит и това му даде способността да обобщава нещата, която притежават само неопитните. Той получи конфирмация в Епископалната църква и се включи в неделния църковен хор. Абра го последва. С женския си ум тя знаеше, че тия неща са нужни, но несъществени.
Напълно естествено беше новопокръстеният Арон да се погрижи и за Кейл. В началото се молеше безмълвно за неговата душа, но накрая реши пряко да се обърне към него, порица безбожността му и му поиска да се поправи. Стига брат му да беше по-хитър, Кейл може би щеше да се постарае да не му противоречи. Но Арон бе достигнал вече такова състояние на ревностна чистота, в сравнение с която всеки друг изглеждаше затънал в калта. След няколко лекции от страна на Арон Кейл установи, че брат му е непоносим самохвалко, и му го каза. Но и за двамата настъпи облекчение, когато Арон изостави брат си на вечните мъки адови.
Беше неизбежно религиозният плам на Арон да вземе и плътски обрат. Говореше на Абра, че въздържанието е необходимо, решавайки за себе си да се посвети на пълно безбрачие. Умната Абра се съгласяваше, чувствайки, надявайки се, че този период ще отмине. Тя и без това не познаваше друго състояние освен безбрачието. Искаше да се омъжи за Арон и да му народи куп деца, но сега-засега не отваряше и дума. Досега не беше ревнива, но лека-полека взе да усеща в себе си инстинктивна, а може би и оправдана омраза към преподобния мистър Ролф.
Кейл наблюдаваше как брат му тържествува над грехове, които никога не бе познавал. Ехидно си мислеше да му съобщи за майка им, за да го види как ще се справи, ала побърза да отхвърли тази мисъл. Според него Арон изобщо не би понесъл това.
Глава 39
1
Мине се, не мине време, Салинас изживяваше умерени изригвания на висока моралност. Процесът обикновено протичаше по един и същи начин, всяко поредно изригване приличаше на предишното. Понякога то започваше от амвона, друг път — с новата амбициозна председателка на градския женски клуб. Хазартът биваше неизбежно обявяван за грях, който трябва да се изкорени. В това да се напада хазартът, имаше известни предимства. За него можеше да се спори, докато с проституцията въпросът стоеше иначе. Хазартът беше очевидно зло и повечето игрални домове бяха собственост на китайци, поради което нямаше опасност да се стъпи върху мазола на някой роднина. От църквата и женското дружество пожарът се пренасяше върху двата градски вестника. В уводните статии се настояваше за чистка. Полицията се съгласяваше, но си признаваше, че е късоръка, поради което искаше и понякога успяваше да получи увеличение на бюджета си. Стигнеха ли работите до уводни статии, всеки разбираше, че вече се играе с открити карти. Следваше спектакъл, старателно подготвен като балет. Полицията заставаше нащрек, игралните домове заставаха нащрек, а вестниците подготвяха предварително поздравителни редакционни статии. Тогава започваше хайката, добре обмислена и гарантирана. В мрежата на полицията попадаха двайсетина, а и повече китайци, докарани от Пахаро, някой и друг скитник, между шест и осем бездомници, които като пришълци не бяха предупредени какво ще става — тикваха ги в затвора, а на сутринта ги глобяваха и освобождаваха. Градът си отдъхваше в своята нова неопетненост, а игралните домове изгубваха само една работна вечер плюс съответните глоби. Един от триумфите на човека е и този, че може да познава нещо и пак да не вярва, че съществува.
Една есенна вечер на 1916 година Кейл наблюдаваше играта на фън-дан при Шорти Лим, когато хайката го прибра. В тъмнината никой не го забеляза, а на сутринта началникът с изненада го откри в дранголника. Началникът телефонира на Адам и го вдигна от закуска. Адам извървя двете преки до градския съвет пешком, отведе Кейл, прескочи до пощата да си вземе кореспонденцията и след това двамата се върнаха вкъщи.
Ли претопляше яйцата на Адам, а за Кейл бе опържил още две. На тръгване за училище Арон се показа в трапезарията и попита Кейл:
— Да те изчакам ли?
— Не — рече Кейл и без да вдига очи, продължи да лапа яйцата.
Адам не бе изрекъл още и една дума, ако не се смята онова „Хайде!“, което произнесе, след като благодари на началника в общината. Кейл нагъваше противната закуска и през миглите си хвърляше по някой поглед към лицето на баща си. Изразът на Адам си оставаше непроницаем: едновременно озадачен, ядосан, замислен и тъжен. Адам се взираше в кафето си, а мълчанието растеше, додето натежа като вечност, която много трудно можеш отмести.
— Още кафе? — попита надникналият Ли.
Адам бавно поклати глава. Ли се оттегли и този път затвори кухненската врата.
В тази тишина, прекъсвана единствено от тиктакането на часовника, Кейл почна да изпитва страх. Долавяше как от баща му се излъчва сила, каквато преди не беше познавал. По краката му плъзна сърбежът на изтръпването, но го достраша да ги помръдне, за да възстанови кръвообращението. Чукна чинията с вилицата, за да произведе някакъв звук, но тишината го погълна. Часовникът издаде девет целенасочени
