удара, но и те потънаха. И когато страхът взе да го смразява, на негово място дойде възмущението. Сигурно тъкмо така лисицата усеща гняв към онази своя лапа, която я задържа към капана. Ненадейно Кейл подскочи. Сам не бе очаквал, че ще го направи. Развика се, без да е подозирал, че ще се обади:
— Прави с мен, каквото си решил да правиш! Хайде! Давай да приключим!
Този вик също бе всмукан от тишината.
Адам полека вдигна глава. Наистина досега Кейл никога не беше поглеждал баща си в очите, защото е вярно, че малцина поглеждат някога бащите си в очите. Ирисите на Адам бяха светлосини и през тях тъмни радиални чертици водеха към вихрите на зениците му. Дълбоко във всяка зеница Кейл видя отражението на собствения си образ, сякаш от тях го гледаха двама Кейловци.
— Не оправдах надеждите ти, нали? — бавно рече Адам. Беше по-лошо, отколкото да се нахвърли отгоре му. Кейл потрепера:
— Какво искаш да кажеш?
— Бил си прибран от игрален дом. Не зная как си попаднал там, какво си правил и защо си отишъл. — Кейл се сниза в стола си и заби нос в чинията. — Игра ли комар, сине?
— Не, сър. Само гледах.
— Беше ли ходил преди това?
— Да, сър. Много пъти.
— Защо ходиш там?
— И аз не зная. Вечерно време не ме свърта на едно място, като бездомните котки. — Мисълта за Кейт и плоската шега му се сториха отвратителни. — И като не мога да заспя, разхождам се, дано ми се доспи.
Адам прецени всяка дума, внимателно я огледа и попита:
— И брат ти ли се разхожда?
— О, не, сър. Няма и да се сети. Той не е… не е като мен, да не го свърта.
— Нали виждаш, нищо не зная — каза Адам. — Нищо не зная за вас.
На Кейл му се дощя да се хвърли и да прегърне баща си, да го погали и да бъде погален. Дощя му се по някакъв див начин да покаже и да получи съчувствие и обич. Взе дървената халка за салфетката и пъхна показалеца си в нея.
— Ако ме питаш, ще ти кажа — тихо рече той.
— Не съм те питал. Аз не съм ви питал! Като баща съм толкова лош, колкото беше и моят баща. — Кейл никога не бе долавял подобен тон в гласа на баща си. Беше дрезгав и преливащ от топлота, с мъка подбираше думите си, търсейки ги опипом в мрака. — Баща ми бе издялал калъп — продължи Адам — и насила ме напъха в него. Оказах се лоша отливка, но не успях да се претопя. Никой не може да се претапя. Така си и останах, лоша отливка.
— Не съжалявай — рече Кейл, — и без това много си видял.
— Видял? Може би… Но не това, което е трябвало. Не познавам синовете си. Чудно, ще се науча ли някога?
— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш. Само ме попитай.
— Та откъде ли да почна? От самото начало ли?
— Яд ли те е, или ти е мъчно, че ме затвориха?
За изненада на Кейл Адам се разсмя.
— Просто си бил там, нали? И не си извършил нищо лошо?
— Лошото е сигурно това, че съм бил. — Кейл търсеше в какво да се обвини.
— Веднъж и аз съм бил там — каза Адам. — И затова, че съм бил, лежах в затвора близо година.
Кейл се постара да преглътне еретичната мисъл.
— Не го вярвам — отсече той.
— Понякога и аз не вярвам, но знам, че когато избягах, обрах един магазин и задигнах чифт дрехи.
— Не вярвам — сломено каза Кейл, но топлината и близостта бяха толкова сладостни, че той се сгуши в тях и задиша плитко-плитко, да не ги смути.
— Помниш ли Самуел Хамилтън? — попита го Адам. — Положително го помниш. Ти беше още бебе, когато ми каза, че съм лош баща. Удари ме, на земята ме повали, за да ми го внуши.
— Този старец?
— Як старец беше той. Сега зная какво е имал предвид. Същият съм като баща си. Той не ми позволи да бъда личност и аз не приех синовете си като хора. Ето какво е искал да ми каже Самуел. — Погледна Кейл в очите и се усмихна. От обич към него Кейл изпита болка.
— Ние не сме на мнение, че си лош баща — каза той.
— Горките! — рече Адам. — Та по какво ще познаете? Никога не сте имали друг баща.
— Доволен съм, че попаднах в затвора — каза Кейл.
— Аз също, аз също. — Адам се засмя. — И двамата сме лежали в затвора, значи можем да си говорим. — Бе почнал да се развеселява. — Може би ще ми кажеш що за момче си ти, а? Ще можеш ли?
— Да, сър.
— Ще можеш?
— Да, сър.
— Добре, кажи ми. Нали разбираш, да си личност, предполага и да носиш отговорност. То не е само като да заемаш място в пространството. Какъв си ти?
— Ама не на шега, нали?
— Никаква шега! Разбира се, без шега! Разкажи ми за себе си. Ако искаш, естествено.
— Ами аз съм… — почна Кейл и млъкна. — Не е толкова лесно, като се опиташ…
— Дори ми се струва, че е невъзможно. Разкажи ми за брат си.
— Какво искаш да знаеш за него?
— Например какво мислиш ти за него? Повече, струва ми се, не можеш да кажеш.
— Той е добър. Не върши нищо лошо. Не му идват лоши мисли.
— Сега разказваш за себе си.
— Моля?
— Искаш да кажеш, че ти вършиш и мислиш лоши неща.
Страните на Кейл поруменяха.
— Вярно.
— Много ли са лоши тези неща?
— Да, сър. Да кажа ли?
— Не, Кейл. Ти вече каза. По гласа и по очите ти се познава, че водиш борба със себе си. Но няма защо да се срамуваш. Ужасно е човек да се срамува. Арон не се ли срамува понякога?
— Той не прави нищо, за което да се срамува.
— Сигурен ли си? — Адам се наведе към него.
— Съвсем сигурен.
— Кажи ми, Кейл, ти пазиш ли го?
— Как по-точно, сър?
— Ами например, ако чуеш нещо лошо, жестоко, грозно — няма ли да го скриеш от него?
— Да. Мисля, че да.
— Значи според теб той е твърде слаб, за да понесе неща, които ти можеш да понесеш?
— Не точно това, сър. Той е добър. Наистина е добър. Никога никому не е причинил зло. За никого нищо лошо не е казал. Не е подъл, не се оплаква, смел е. Не обича да се бие, но може.
— Ти обичаш брат си, така ли?
— Да, сър. А аз му причинявам зло. Лъжа го, подигравам му се. Понякога съвсем безпричинно го обиждам.
— Но после ти е криво, нали?
— Да.
— А на Арон криво ли му е?
— Отде да знам. Когато не пожелах да вляза в църквата, стана му криво. А един път Абра се ядоса и каза, че го мразела. Почувства се страхотно. Прилоша му. Треска го затресе. Не помниш ли? Ли ходи да вика
