3
Като изтекоха петте години, Чарлз зачака Адам. Беше боядисал къщата и плевника, а когато времето наближи, извика жена да почисти отвътре, та всичко да светне. Беше най-обикновена женица, бабичка чистофайница. Погледна посивелите от прах скапващи се пердета, изхвърли ги и окачи нови. Изстърга мазнината от печката, насъбрала се след смъртта на майка му, сетне почисти стените от кафявата лъскава нечистотия, напластена от пърженето на мазнини и от газените лампи. Подовете изми с луга, одеялата накисна в сода за хляб и през цялото време си мърмореше под носа: „Мъже — мръсни животни. В сравнение с тях свинете са по-чисти. Направо мухлясват в собствената си пот. Не виждам коя жена може да ги вземе. Всичко вони на мърша. Погледни само печката — лоясала от времето на Метусаил!“
Чарлз се премести в бараката с инструментите, където ноздрите му нямаше да бъдат връхлитани от безупречната, ала болезнена миризма на луга, сода, амоняк и сапун за пране. Остана обаче с впечатлението, че тя не одобрява начина, по който е поддържал къщата досега. И когато най-после тя отнесе недоволните си брътвежи от светналия дом, Чарлз си остана в бараката. Искаше му се Адам да се върне в чиста къща. В бараката, където спеше, стояха земеделските сечива и необходимите за тяхното поддържане и поправка инструменти. Чарлз откри, че може да си готви и да пържи много по-бързо и ефикасно на ковашката пещ, отколкото на кухненската печка. Мехът бързо разгаряше коксовите въглени до желаната горещина. Мъжът няма време да чака сгорещяването на една печка. И се чудеше как това не му бе хрумнало по-рано.
Чарлз чакаше Адам, но Адам не идваше. Може би го беше срам и да пише. Всъщност Сайръс съобщи на Чарлз с едно ядосано писмо, че Адам се е върнал във войската против неговата воля. Освен това Сайръс намекваше, че някой ден Чарлз може да го посети във Вашингтон, но така и не повдигна въпроса повторно.
Чарлз се върна в къщата и заживя в дивашка мръсотия, умирайки сякаш от удоволствие да окепази труда на мърморещата жена.
Мина повече от година, преди Адам да му пише, събирайки достатъчно кураж, което бе смущаваща новост:
„Не знам защо се записах отново във войската. Сякаш някой друг направи това вместо мене. Пиши ми веднага, да зная как си.“
Чарлз не му отговори, докато не получи четири нетърпеливи писма, и накрая безстрастно му писа:
„Аз и без това не те очаквах“, след което подробно изреди какво става със стопанството и добитъка. Времето започна да си казва думата. След това Чарлз писа на брат си чак след Нова година и получи от Адам писмо, също написано след Нова година. Толкова се бяха отчуждили, че почти не споменаваха за себе си и не задаваха въпроси.
Започна да вика при себе си, една след друга, всякакви повлекани и когато го изкарваха от кожата му, изхвърляше ги тъй, като че продава свиня. С нищо не го привличаха, а и пет пари не даваше дали той с нещо ги привлича. Взе да страни от всички. Връзка поддържаше единствено с кръчмата и с пощата. Съселяните му навярно порицаваха живота, който водеше, но имаше нещо, което уравновесяваше грозното му битие дори в техните очи. Стопанството му никога по-рано не бе процъфтявало така. Чарлз бе разчистил земя, бе издигнал зидове и прокарал канализация, а освен това прибави към фермата и още сто акра земя. Нещо повече, бе започнал да отглежда тютюн и сега зад къщата внушително се издигаше един нов и дълъг тютюнев хамбар. С тези неща успя да запази уважението на съседите си. Земеделецът не може никога да мисли лошо за добрия земеделец. Чарлз даваше повечето си пари и цялата си енергия за стопанството.
Глава 7
1
През следващите пет години Адам продължи да върши нещата, с които всяка армия предпазва хората си от окончателно побъркване — безконечното лъскане на метал и на кожа, паради, маршировки и наряди, проверки и тържествени церемонии за знамето — целия този театър от заетост за мъже, които нищо не правят. През 1886 година в Чикаго избухна голямата стачка в кланиците и полкът на Адам бе натоварен на железницата, но стачката свърши, преди да са имали нужда от тях. В 1888 година семинолите3, които никога не бяха подписвали мирен договор, опасно се разшаваха и кавалерията отново бе качена на конските вагони, но семинолите се прибраха в тресавищата си и утихнаха. И сънната монотонност отново налегна войските.
Времето е странна и противоречива категория в съзнанието на човека. Разумно би било да се допусне, че периодите на еднообразие и липса на събития ще ти се струват безкрайни. Би трябвало, но не е така. Тъкмо безличните и лишени от случки периоди нямат почти никаква продължителност, докато времето, опъстрено с интересни неща, изранено от трагедии и прорязано от радост, остава за дълго в паметта. И това е правилно, ако се замисли човек. Безметежността няма с какво да се проточи във времето. От нищо до нищото не изминава никакво време.
Вторите пет години на Адам изтекоха, преди да ги е усетил.
Бе дошъл вече краят на 1890 година и от гарнизона на Сан Франциско той се уволни със сержантски нашивки. Писмата между Чарлз и Адам се бяха превърнали в голяма рядкост, но току преди уволнението Адам писа на брат си: „Този път вече се връщам.“ Трябваше да минат повече от три години, преди Чарлз да научи нещо повече за него.
Адам изчака зимата, пътешествайки срещу течението на реката до Сакраменто, поживя в долината на Сан Хоакин и когато пукна пролет, видя се без петак. Нави едно одеяло на руло и бавно се отправи на изток — кога пешком, кога заедно с други, под товарните вагони на едва движещи се влакове. Нощем се присламчваше към скитниците, лагеруващи в покрайнините на градовете. Научи се да проси — за храна, не за пари. И докато се усети, сам се превърна в скитник.
Сега такива мъже са рядкост, но през деветдесетте бяха много, скитащи самотници, които държаха да живеят именно така. Едни бягаха от отговорност, други обществото бе прогонило със своята несправедливост. Захващаха по някоя работа, но не се застояваха. Сегиз-тогиз пооткрадваха, но само храна и от време на време по някоя дреха от въжетата за пране. Биваха всякакви — начетени и невежи, чистоплътни и мръсни, но всички имаха едно общо: не можеха да се свъртят на едно място. Следваха топлината, но избягваха големите горещини и големите студове. С напредването на пролетта те се движеха подире й на изток, а първият скреж ги тласваше на запад и на юг. Бяха братя на койота, който, макар да е диво животно, живее по-близо до човека и до курниците му. Обикаляха около градовете, но не влизаха в тях. Сдружаваха се помежду си за ден или за седмица, след което се разделяха.
Около малките огньове, на които къкреше общата супа, се говореше за какво ли не, но лични подробности за себе си никой не споменаваше. Адам научи за създаването на Международния профсъюз на индустриалните работници и за неговите гневни апостоли. Слушаше всякакви философски спорове — от метафизиката, през естетиката до мистичния надличностен опит. По нощувките за другар можеше да му се падне или убиец, или свещеник, комуто са отнели расото или сам той го е захвърлил, я професор, принуден да изостави топлото си място в някой враждебно настроен факултет, я някой самотник, който бяга от спомените си, паднал архангел и утрешен Сатана — и около огъня всеки предлагаше по някоя мисъл, както би хвърлил в котела морков, лук, картофи или месо. Научи се да се бръсне със счупено стъкло и да преценява къщите още преди да е похлопал за някой комат. Научи как да избягва враждебната полиция или поне да я умилостивява и да оценява жените по доброто им сърце. Новият живот допадна на Адам. Когато есента обагри дърветата, той се намираше чак някъде към Омаха; без да пита, без причина или мисъл, побърза да се премести на запад и на юг, просто прелетя над планините и с облекчение се озова в Южна Калифорния. Обиколи морския бряг от северната граница до Сан Луис Обиспо, научи се да разравя отливките блата за змиорки, молюски, миди и попчета, да разкопава дюните за стриди и да лови зайци по крайбрежните пясъци с примки от рибарска връв. След това се излягаше на топлия пясък и броеше вълните.
Пролетта отново го погна на изток, но сега той не бързаше както преди. Планинското лято беше
