прохладно, а и планинците бяха любезни, каквито са самотните хора. Адам се хвана на работа в ранчото на една вдовица недалеч от Денвър, смирено споделяйки нейната трапеза и легло, додето студът не го подкара отново на юг. Отправи се по Рио Гранде, мина Албукерк и Ел Пасо, мина Големия завой и през Ларедо стигна Браунсвил. Научи испански, колкото да си поиска хляб и развлечение, и узна, че и когато са безкрайно бедни, хората пак имат какво да ти дадат и най-вече имат желанието да ти го дадат. Обикна сиромасите така, както не би се привързал, ако сам не беше сиромах. Бе станал вече опитен скитник, чийто трудов принцип е смирението. Мършав и загорял от слънцето, той умееше да владее личността си така, че да не изпитва нито раздразнение, нито ревност. Гласът му се омекоти, а в речта му се бяха смесили толкова много наречия и диалекти, че никъде не правеше впечатление на другокрайненец. Това му беше като защитна мантия, великата безопасност на скитника. До железницата прибягваше все по-рядко, тъй като благодарение на невъздържаното насилие, упражнявано от Съюза на индустриалните работници и утежнено от жестоките разправи с тях, против скитниците се надигаха разпалени настроения. Адам бе задържан за скитничество. Избухливата грубост на полицаите и на затворниците го уплаши и го прогони далеч от сборищата на другите скитници. От този ден пътуваше сам, като се стараеше всякога да е обръснат и чист.
Когато наближи новата пролет, той тръгна на север. Бе почувствал, че е дошъл краят на безделието и безгрижието. Насочи се на север към Чарлз и към бледнеещите спомени за детството.
Прекоси набързо необходния Тексас, мина през Луизиана и през върховете на Алабама и Мисисипи и навлезе във Флорида. Разбираше, че трябва да се движи бързо. Негрите бяха достатъчно бедни, за да са отзивчиви, но им бе трудно да повярват на бял, колкото и окаян да е той. Бедните бели пък се бояха от непознати.
Близо до Талахаси бе заловен от хората на местния шериф, осъдиха го за скитничество и го пратиха в наказателна дружина по пътно строителство. Така именно прокарваха пътищата. Присъдата му беше за половин година. Освободиха го и незабавно го прибраха отново за още шест месеца. Сега той вече си обясни как могат хората да се държат помежду си като зверове и разбра, че най-лесният начин да общуваш с тях е да се държиш като звяр. Едно чисто и открито лице и очи, вдигнати да срещнат други очи, винаги привличаха вниманието, а веднъж привлечено, вниманието водеше до наказание. Адам осъзна, че онзи, който постъпва грозно и грубо, всъщност наранява себе си, но за тази рана трябва да накаже другия. Когато работиш, да те пазят мъже с пушки, нощем да оковават глезените ти с верига — това бяха най-обикновени предпазни мерки, ала дивашките побоища за най-малката проява на воля, за най-нищожния показ на достойнство или съпротива, показваха, изглежда, че охраната се страхува от затворниците, а от прекараните във войската години Адам знаеше, че онзи, който се страхува, може да бъде опасно животно. И както всеки човек на света Адам се плашеше от онова, което бичът би сторил на тялото и душата му. Огради се със стена, махна всякакъв израз от лицето си и всяка светлинка в очите си и онемя. По-сетне го удивляваше не толкова случилото се, колкото фактът, че е могъл да го приеме с най-малкото огорчение. То бе много по-ужасно впоследствие, отколкото когато бе станало. Защото да гледаш как налагат някого, докато мускулите на гърба му побелеят и залъщят през раните, а ти с нищо да не покажеш нито съжаление, нито гняв, нито интерес, означаваше триумф на самообладанието. Адам научи и това.
След първите няколко минути почваш не толкова да виждаш, колкото да чувстваш хората. По време на втората си присъда по пътищата на Флорида Адам сведе своята самоличност до минимум. Не предизвикваше никакви вълнения, не издаваше никакъв трепет, стана колкото е възможно по-незабележим. И щом стражата не го усещаше, тя не се и страхуваше от него. Възлагаха му да почиства лагера, да раздава на затворниците черпаците помия или да пълни кофите с вода.
Адам изчака да останат три дни до повторното му освобождаване. Точно след пладне донесе кофите и се върна на реката за още вода. Там напълни кофите с камъни и ги потопи, след което се плъзна във водата и заплува по течението, спря да почине и заплува още по-нататък. Така продължи по реката до здрач, когато намери скришно място под обрасъл с шубраци бряг. Но остана във водата. Късно през нощта дочу минаващите от двете страни на реката кучета. Беше натрил главата си със зелени листа, за да премахне човешката миризма. Проседя във водата, издал отгоре само нос и очи. На сутринта псетата се върнаха, изгубили вече всякакъв интерес, а мъжете бяха твърде изтощени, за да оглеждат бреговете както трябва. Когато си отидоха, Адам изрови от джоба си парче напоено с вода пържено свинско шкембе и го изяде.
Беше се обучил да не бърза. Повечето ги залавяха, когато бягат. Трябваха му пет дни, докато измине краткото разстояние до Джорджия. Не рискуваше в нищо и потискаше нетърпението си с желязно самообладание. Дори се зачуди на какво е способен. В околностите на Валдоста, Джорджия, лежа скрит до след полунощ и тогава влезе в града като сянка, промъкна се до задния вход на един евтин магазин и бавно насили един от прозорците, при което болтовете на ключалката се измъкнаха от разсъхналите се дървени рамки. Върна ключалката на мястото й, но остави прозореца отворен. Наложи се да действа на лунната светлина, струяща през мътните прозорци. Открадна чифт евтини панталони, бяла риза, черни обуща, черна шапка и една мушама, пробвайки преди това всяко поотделно. Преди да изскочи през прозореца навън, погледна да се увери, че не е разбъркал нещо. Не бе взел нищо, от което нямаше да има неотложна нужда. Дори не бе потърсил чекмеджето на касата. Спусна внимателно прозореца и от сянка в сянка се шмугна в лунната светлина. През деня се тулеше, а нощем търсеше храна — репи, няколко царевични мамула от тоя или оня хамбар, шепа къснозрейни ябълки — все неща, чието отсъствие не може да се забележи. Новите подметки изстърга с пясък, намачка и мушамата. Чак след три дни заваля необходимият дъжд, или поне в крайната си предпазливост той бе смятал, че се нуждае от него. Заваля късно следобед. Адам се сви под мушамата в очакване да се смрачи и когато притъмня, той се върна през подгизналата нощ до Валдоста. Черната шапка бе прихлупил ниско над очите, с жълтата мушама се уви плътно около врата. Намери гарата и надникна през един размазан от дъжда прозорец. Със зелена козирка и черни сатенени ръкавели, чиновникът се бе навел през гишето и разговаряше с някакъв приятел. Изчака двайсетина минути и накрая приятелят си отиде. Адам го проследи по перона, после си пое дълбоко дъх да се успокои и влезе.
2
Чарлз получаваше много малко писма. Понякога със седмици не се обаждаше в пощата. Беше февруари на 1894 година, когато от някаква адвокатска кантора във Вашингтон пристигна дебел плик и началникът реши, че може би става дума за нещо много важно. Отиде лично до фермата на Траск, свари Чарлз да реже дърва и му връчи писмото. И след като му бе струвало толкова труд, изчака да чуе какво му пишат. Чарлз не се възпротиви. Изчете бавно петте страници, сетне се върна да ги прочете наново, движейки устни според думите. После го сгъна и се обърна да си влезе. Началникът на пощата подвикна след него:
— Нещо неприятно ли, мистър Траск?
— Баща ми е умрял — каза Чарлз, влезе и се заключи.
— Много тежко го прие — разправи началникът в града. — Наистина тежко. Но спокоен човек. Нищо не каза.
Чарлз запали лампата, макар че още бе светло. Остави писмото на масата, изми си ръцете и седна да го прочете още един път. Не бе имало кой да му прати телеграма. Адвокатите бяха намерили адреса в книжата на баща му. Съжаляваха, предлагаха съболезнованията си. Но бяха и възбудени. Когато съставяли завещанието на Траск, смятали, че ще остави на синовете си неколкостотин долара. Просто на такъв им изглеждал. Когато обаче разгледали документите му, открили, че притежава в банката над деветдесет и три хиляди и още десет хиляди в ценни книжа. Тогава променили мнението си за мистър Траск. Хора с толкова пари се смятали за богаташи. Не бивало за нищо да се безпокоят, защото с такава сума можело да се постави началото на цяло предприятие. И адвокатите поздравяваха Чарлз и брат му Адам. Съгласно завещанието, съобщаваха те, наследството трябвало да се раздели по равно. След сумата се изреждаха личните вещи, оставени от покойния: пет парадни саби, подарени на Сайръс при различни годишни събрания на Великата армия на Републиката, чукче от маслиново дърво със златен монограм, масонски амулет с диамантен пергел, златните коронки, свалени от зъбите му, преди да си сложи новите протези, сребърен часовник, бастун със златна дръжка и така нататък.
Чарлз прочете писмото още два пъти и наведе чело в дланите си. Питаше се къде ли е Адам. Защо сега Адам не си е у дома? Всичко му беше объркано и неясно. Накладе огън, сложи тигана да се нагорещява, наряза дебели парчета осолена сланина и ги пусна вътре. Сетне се върна да погледне писмото. Неочаквано
