го грабна и го пъхна в чекмеджето на кухненската маса. Бе решил засега повече да не мисли по този въпрос.
Естествено, той поначало мислеше за малко неща, но мисълта му приличаше на мъгляв затворен кръг и все се връщаше в началото: как е успял да натрупа всичко това?
Когато две събития имат нещо общо, било по своето естество или по време и пространство, ние правим радостното заключение, че са сходни, и благодарение на тази наша склонност съчиняваме чудеса и сетне ги превръщаме в разкази. На Чарлз никога не му се беше случвало да му донесат писмо на крак вкъщи. Няколко седмици по-късно до фермата дотича момче, което му донесе телеграма. Чарлз винаги свързваше писмото с телеграмата, както обикновено свързваме два смъртни случая и чакаме трети. Завтече се към селската поща с телеграмата в ръка.
— Я чуй какво пише тука! — извика той на телеграфиста.
— Чел съм го вече.
— Чел си го?
— Нали идва по жицата — рече телеграфистът, — пък аз записвам.
— О, вярно! „Веднага изпрати телеграфически сто долара. Връщам се. Адам“
— Пристигна с наложен платеж. Дължиш ми шейсет цента.
— Валдоста, Джорджия — никога не съм го чувал.
— И аз не съм, но ето, че го има.
— Кажи, Карлтън, какво значи да пратиш пари телеграфически?
— Донасяш ми сто и два долара и шейсет цента, а аз телеграфирам на чиновника от Валдоста и му казвам да изплати на Адам сто долара. Освен това ми дължиш още шейсет цента.
— Ще ти дам… Но я ми кажи, отде да знам, че това е Адам? Не може ли всеки да вземе парите?
Телеграфистът си позволи една покровителствена усмивка:
— Обикновено правим така: ти поставяш някакъв въпрос, на който никой друг не може да знае отговора. Аз пращам въпроса заедно с отговора. Тамошният телеграфист го задава на оня и ако се окаже, че не може да отговори, не получава никакви пари.
— Виж ти, колко хитро! Чакай да измисля някой по-така…
— Ти по-добре ми донеси стоте долара, докато банката е още отворена.
Играта се хареса на Чарлз. Върна се с парите и рече:
— Измислих въпроса!
— Дано не е второто име на майка ти! Хората не помнят такива неща.
— Не, нищо подобно. Ето: Какво подари на татко за рождения ден, преди да заминеш за казармата?
— Добър въпрос, ама много дълъг. Не можеш ли го съкрати на пет-шест думи?
— Нали аз плащам! Отговорът е: кученце.
— Това никой няма да го познае! — съгласи се Карлтън.
— Ти плащаш, не аз!
— Каква комедия ще бъде, ако е забравил — каза Чарлз.
— Никога няма да се върне у дома.
3
Адам пристигна откъм селото. Ризата му беше мръсна, а откраднатите дрехи — намачкани и заплескани от цяла седмица спане с тях. Между къщата и хамбара поспря и се ослуша за брат си: след миг го чу да кове нещо в големия нов тютюнев хамбар.
— Хей, Чарлз! — извика той.
Чукането престана, настъпи тишина. Адам почувства, че брат му надзърта през пукнатините на стената. В това време Чарлз се показа, приближи го живо и си стиснаха ръце.
— Как е?
— Чудесно — отвърна Адам.
— Господи, колко си отслабнал!
— Сигурно, пък и с доста години съм остарял.
Чарлз го изгледа от глава до пети.
— Не ми изглеждаш цъфтящ.
— И не съм.
— Къде ти е багажът?
— Нямам.
— Боже мой! Къде си бил?
— Предимно обикалях насам-натам…
— Като скитник?
— Като скитник.
След всички тия години и при живота, който бе превърнал кожата на Чарлз в сбръчкан пергамент и бе зачервил тъмните му очи, Адам се досети, спомняйки си, че сега Чарлз го занимават две неща — въпросите и нещо друго.
— Защо не се прибра у дома?
— Ударих го на чергарство и не можах да се откажа. Нали разбираш? Тоя белег наистина е ужасен.
— За него именно ти писах. Все по-ужасен става. А ти защо не писа? Гладен ли си? — Чарлз постоянно пъхаше сърбящите го ръце в джобовете, вадеше ги, пипаше си брадата, почесваше си темето.
— Може и да изчезне. Веднъж видях един кръчмар — неговият приличаше на котка. От рождение. И му казваха Котката.
— Гладен ли си?
— Ами да, как да не съм.
— Смяташ ли да останеш тук?
— Да кажем…Сега ли искаш до говорим за това?
— Да кажем — като ехо рече Чарлз. — Баща ни умря.
— Знам.
— Откъде, по дяволите?
— На гарата ми казаха. Кога стана това?
— Има около месец.
— От какво?
— Пневмония.
— Тук ли е погребан?
— Не. Във Вашингтон. Получих писмо и вестници. Пренесли са го на лафет, отгоре със знаме. Бил е вицепрезидентът, а от президента имало венец. Пише го във вестниците. И снимки има — ще ти покажа, всичко съм запазил.
Адам се взря в лицето на брат си, когато Чарлз погледна встрани.
— Яд ли те е за нещо? — попита го той.
— За какво да ме е яд?
— Така ми се стори…
— Няма за какво да ме е яд. Хайде, ела, ще ти приготвя нещо да хапнеш.
— Добре. Дълго ли се е мъчил?
— Не. Скоротечна пневмония. Веднага го е отнесла.
Чарлз таеше нещо. Искаше да го изрече, ала не знаеше как. И търсеше прикритие в думите. Адам млъкна. Може би по-добре да мълчи и да остави Чарлз да обикаля и души, додето се реши.
— Не съм от тия, дето вярват в послания от задгробния свят — поде Чарлз. — И все пак, знаеш ли? Някои твърдят, че са получавали. Старата Сара Уитбърн, кълне се. Човек не знае какво да мисли. На тебе случвало ли ти се е? Абе ти езика ли си прехапа?
— Не, мисля си — рече Адам. И той наистина си мислеше с удивление: „Ето че не се страхувам от брат си! Как съм се боял до смърт, а сега вече — не! Интересно защо. Дали е от войската? Или от наказателната
