Мисълта на Адам се залута, мъчейки се да подбере думи за чувствата си.
— Би трябвало да ми е все едно.
— Точно така! — с горчивина рече Чарлз. — След като не си го обичал! Дори си готов да им помогнеш да го очернят. — Адам знаеше, че брат му вече не е опасен. Нямаше я вече ревността да го насъсква. Цялата вина на бащата падаше върху него, бащата си е баща и никой не може да ти го отнеме, за нищо на света.
— Как, след като всички разберат, ще минаваш през града? — питаше го Чарлз. — Как ще погледнеш хората в очите?
— Казах ти, че ми е все едно. Все едно, защото не вярвам.
— Какво не вярваш?
— Не вярвам, че е задигнал пари. Вярвам в това, което разправяше за войната, и че е бил навсякъде, за където е споменавал.
— Но доказателствата? Уволнителното…
— Нямаш никакви доказателства, че е крал. Сам си го измислил, защото не ти е ясно откъде са дошли тези пари.
— Военните му документи…
— Може да не са верни — рече Адам. — Сигурен съм, че не са верни. Аз вярвам в баща си.
— Не виждам как можеш.
— Чакай да ти обясня — каза Адам. — Доказателствата, че Господ не съществува, са страшно силни, но за сума хора не са по-силни от убеждението, че го има.
— Ти нали каза, че не си обичал баща ни. Как можеш да имаш вяра в него, след като не го обичаш?
— Може би тъкмо по тази причина — бавно изрече Адам, опитвайки терена. — Ако бях го обичал, сега навярно щях да бъда ревнив към него. Също като тебе. Знае ли се — може би любовта прави хората подозрителни, съмняващи се. Не е ли истина, че когато обичаш една жена, никога не си сигурен в нея, тъй като не си сигурен в себе си? Разбирам го абсолютно ясно. Разбирам как си го обичал и колко е значело това за теб. Аз не го обичах. Той може да ме е обичал. Все ме изпитваше, нагрубяваше и наказваше, а накрая ме отпрати като жертвоприношение навярно, за да му се опрости нещо. Но теб не те е обичал и затова ти е имал доверие. Изглежда… Защо не?… Става тъкмо обратното.
— Нищо не разбирам — пулеше се Чарлз.
— До голяма степен и аз — рече Адам. — Тази мисъл ми идва за пръв път. Но ми е добре. Дори по- добре, отколкото ми е било досега. Отървах се от нещо. Някой ден може би ще се сдобия с това, което ти притежаваш, но сега го нямам.
— Нищо не разбирам — повтори Чарлз.
— Разбираш ли, че според мен нашият баща не е бил крадец? Не вярвам и в това, че е бил измамник.
— Да, но книжата…
— Книжа аз не гледам! Книжата и пукната пара не струват пред вярата в баща ми.
Чарлз дишаше тежко:
— Значи… тогава…ще приемеш парите.
— Разбира се.
— Дори да са крадени?
— Не ги е откраднал! Той не може да ги открадне!
— Нищо не разбирам — рече Чарлз.
— Така ли? Ясно, изглежда, в това е цялата тайна, Виж какво, никога не съм споменавал за това, но спомняш ли си как ме преби малко преди да замина?
— Да.
— Помниш ли след това? Ти се върна с брадва да ме убиеш.
— Не си спомням съвсем точно. Трябва да съм бил луд.
— Тогава не знаех, но сега вече знам — ти се бореше за своята любов.
— За любов?
— Да — каза Адам. — А парите ще ги използваме добре. Може да останем тук, може да заминем, примерно за Калифорния. Ще видим какво ще правим. И, естествено, длъжни сме да издигнем паметник на баща си, голям паметник.
— Не бих могъл никога да се махна от тук — каза Чарлз.
— Ще видим как ще потръгне. Няма защо да се бърза. Все ще го измислим някак.
Глава 8
1
На този свят има родители — хора, на които им се раждат чудовища — вярвам в това. Едни могат да се видят: клети и страшни, с грамадни глави и малки телца; някои се раждат без ръце, без нозе, някои — с по три ръце, други с опашки или с уста, поставени на най-различни места. Мислело се е, че това става случайно и че никой не е виновен. А навремето се е смятало, че те са видимото наказание за скрити грехове.
Щом има такива физически уроди, не може ли да се допусне, че ще се раждат и умствени, психически страшилища? В лице и тяло може да са съвършени, но ако един ненормален ген или деформирана яйцеклетка могат да произведат физически изрод, не е ли възможно същият процес да доведе и до една деформирана душа?
В по-голяма или по-малка степен чудовищата са отклонения от общоприетата норма. Както едно дете може да се роди без ръка, така може да се роди и без човещина или без никакви наченки на съвест. Човекът, който губи ръката си при нещастен случай, води страхотна борба, додето се нагоди към недъга, докато роденият без ръце страда само заради хората, които го намират по-особен. Тъй като никога не е имал ръце, те не му липсват. Понякога, докато сме малки, въобразяваме си какво би било да имахме криле, но няма никакви основания да подозираме, че птиците изпитват същите усещания. Не, за урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си. Сигурно още по-объркано е това за духовните чудовища — видимо те с нищо не се отличават от останалите. За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост. Не бива да забравяме, че чудовището е само едно отклонение и че за чудовището нормалното е чудовищно.
Убеден съм, че Кати Еймс си е била родена, или по-точно е била лишена от склонностите, които след това да я водят и тласкат през целия й живот. Изглежда, някой маховик й е бил с по-голяма или по-малка тежест, та колелата й не се въртяха в пълно сцепление. Още от самото си рождение не беше като другите хора. И точно както сакатият ще се приучи да използва своя недъг, за да бъде по-сръчен и от здравия в една ограничена област, така и Кати, с помощта на своите отлики, пораждаше мъчителни и смайващи смутове в своя свят.
Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.
От пръв поглед, сякаш природата бе замаскирала вълчата си яма, Кати олицетворяваше самата невинност. Имаше разкошна златиста коса, широко поставени лешникови очи и клепачи, които отпускаше така, че й придаваха сънна тайнственост. Носът й бе изтънчен и прав, скулите й — високи, изтеглени встрани и събиращи се в малка брадичка, от което лицето й добиваше сърцевиден овал. Добре оформена, с очертани устни, устата й беше необикновено малка, от ония, на които казват „розови пъпки“. Имаше много малки уши без месеста част, така прилепнали до главата, че дори когато сресваше косите си нагоре, те оставаха почти незабелязани.
Кати си остана с детска фигура дори когато израсна, нежна, с тънки ръце и съвсем мънички длани.
