дружина? Или пък от смъртта на баща ни? Може би, но не го разбирам.“ Сега, когато го нямаше страха, той можеше да каже каквото поиска, докато едно време бе подбирал словата си така, че да не предизвиква неприятности. Не беше лошо това сегашно чувство — все едно че е бил мъртъв и е възкръснал.
Влязоха в кухнята, каквато той си я спомняше и каквато всъщност не помнеше. Стори му се по-малка и по-жалка. Почти весело той каза:
— Чарлз, слушам те и виждам, че искаш да ми кажеш нещо, но все го заобикаляш като пес около клечка. По-добре ми кажи, да не те яде.
В погледа на Чарлз заискри ярост. Вдигна глава. Силата му се беше стопила. И с тъга си помисли: „Вече не мога да му изляза насреща. Не мога.“
— Може би не е хубаво да ми е добре, когато баща ни вече го няма — подсмя се Адам, — но да ти кажа, Чарлз, никога в живота не съм се чувствал по-добре. Никога не ми е харесвало толкова. Хайде, Чарлз, изплюй камъчето, че ще те задави!
— Ти обичаше ли баща ни? — попита го Чарлз.
— Няма да ти отговоря, докато не разбера накъде биеш.
— Да или не?
— А това какво те засяга?
— Кажи ми!
Освободената изобретателна смелост бе проникнала и в мозъка, и в костите на Адам.
— Добре, ще ти кажа. Не. Не го обичах. Понякога ме плашеше. Друг път… да, друг път го обожавах, но през цялото време съм го мразел. Кажи ми сега защо искаш да знаеш.
— Не мога да разбера. — Чарлз разглеждаше ръцете си. — Просто не може да ми влезе в главата. Той те обичаше повече от всичко на света.
— Не вярвам.
— Все едно, така е. Нали харесваше всичко, което му даваш! А мене не ме обичаше, каквото и да му дам, не му обръщаше внимание. Помниш ли какво му подарих? Едно джобно ножче. Нарязах и продадох товар дърва, за да го купя. И какво? Той дори не го взе, като тръгна за Вашингтон. И досега стои в писалището му. А ти му подари кученце, което нищо не ти е струвало. Ще ти го покажа и на снимка, било е на погребението, носи го някакъв полковник. Било сляпо и сакато и след погребението го застреляли.
Адам се сепна от свирепия тон на брат си.
— Не виждам — рече той, — не виждам какво имаш предвид.
— Аз го обичах — каза Чарлз. И за първи път — Адам не можа да си спомни друг случай — Чарлз се разплака. Наведе глава в ръцете си и заплака.
Адам понечи да се спусне към него, но частица от едновремешния страх се върна и той си каза: „Ако го докосна, току-виж посегнал да ме убие.“ Застана на отворената врата и се загледа навън, слушайки подсмърчането му зад гърба си.
Неугледен беше дворът, винаги е бил такъв. Навсякъде разхвърляно, неподредено, изоставено, личеше липсата на планомерност; нямаше никакви цветя, по земята бяха разпръснати хартии и трески. А и къщата не беше хубава. Като убежище за подслон и хранене иначе бе здраво изградена. Но и фермата, и къщата изглеждаха мрачни, необичани и непредлагащи любов. Та това не бе дом, по който да копнееш и в който да се връщаш. Внезапно Адам си спомни за мащехата си — също толкова необичана, колкото и фермата, по свой начин отзивчива и чиста, но както стопанството можеше да бъде дом, така и тя ще да е била съпруга.
Брат му вече не подсмърчаше. Адам се обърна. Чарлз бе вторачил празен поглед пред себе си.
— Кажи ми за майка — рече Адам.
— Умря. Писах ти.
— Разкажи ми за нея.
— Нали ти казах. Умря. Много отдавна. Тя не ти беше майка.
В паметта на Адам проблесна усмивката, която веднъж бе доловил на лицето й, сякаш пред себе си я видя. Но гласът на Чарлз премина през този образ и го разкъса:
— Едно ми кажи, но не бързай, помисли, преди да отговориш или не отговаряй, ако няма да си искрен. — Чарлз нагласи устни да произнесе въпроса: — Смяташ ли, че е възможно баща ни да е бил безчестен?
— Какво имаш предвид?
— Не е ли ясно? Казах го точно. „Безчестен“ има само едно значение.
— Не зная — рече Адам. — Не зная, никой не е споменавал такова нещо. Виж само какъв човек стана. Нощувал е в Белия дом, вицепрезидентът е отишъл на погребението му…Нима ти прилича това на безчестие? Хайде, Чарлз — примоли се той, — кажи каквото искаш да ми кажеш, откакто съм дошъл.
Чарлз навлажни устни. Кръвта му, изглежда, се бе отдръпнала, а заедно с нея и решителността, и остротата. Гласът му се беше изравнил:
— Татко е направил завещание. Оставя всичко по равно на мене и на тебе.
Адам се засмя.
— Винаги можем да разчитаме на фермата. Предполагам, че няма да умрем от глад.
— Това са над сто хиляди долара — продължи равният глас.
— Ти си луд. Може би по-скоро сто долара. Откъде ще ги вземе?
— Няма грешка. Заплатата му във Великата армия е била сто трийсет и пет долара месечно. За жилище и храна е плащал от джоба си. А когато е пътувал, са му давали по пет цента на миля и са му плащали за хотел.
— Сигурно ги е имал открай време, но ние не сме знаели.
— Не, не ги е имал през цялото време.
— Тогава да пишем до Великата армия и да питаме. Там все някой ще знае.
— Не бих посмял — каза Чарлз.
— Виж какво! Не изгърмявай, без да си зареден. На света има и спекулация. Сума хора забогатяват. Той се е познавал с големи личности. И може да е попаднал на нещо добро. Помисли си само за ония, които по златната треска заминаха за Калифорния и се върнаха богати.
Лицето на Чарлз беше напълно унило. Гласът му така спадна, че Адам се наведе, за да чува. Чарлз продължи безизразно като при доклад:
— Баща ни е постъпил във федералната армия през юни 1862 година. Изкарва три месеца подготовка тук, в нашия щат. Значи септември. Пращат ги на юг. На дванайсети октомври го раняват в крака и го вкарват в лазарет. Върна се през януари.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Не е бил в Чанселързвил — думите на Чарлз изтъняха и добиха болезнена бледнина, — не е бил и в Гетисбърг, нито в Ричмънд, нито в Апоматокс.4
— Отде знаеш?
— От уволнителното удостоверение. Беше с другите му книжа. — Адам дълбоко въздъхна. В гърдите му, сякаш удрящи юмруци, се надигна радост. И поклати недоверчиво глава. Чарлз продължи: — Как тогава е успял? Как, по дяволите, е успял? Никой не си е задавал този въпрос. Ти? Аз? Майка ми? Никой. Нито дори във Вашингтон.
— Има ли в тази къща нещо за ядене? — Адам се изправи. — Ще ида да го стопля.
— Снощи заклах една кокошка. Ако почакаш, ще ти изпържа малко.
— А нещо по-набързо?
— Сланина и яйца.
— Предпочитам — каза Адам.
Макар че въпросът остана да виси, в главите си и двамата обикаляха около него, опипваха го отстрани. Казаното уж не го засягаше, но умовете не го оставяха. Щеше им се отново да го повдигнат, а не можеха. Чарлз опържи сланина и яйца и претопли котлето с боб.
— Изорах пасбището — рече той. — Засадих ръж.
— Хвана ли се?
— Отлично, още повече че извадих камънака. — И докосна челото си. — Нали тая проклетия стана, като вадех един камък.
