Гърдите й не се развиха особено. Преди пубертета зърната им бяха дори хлътнали, та майка й трябваше да ги разтрива — беше десетгодишна, защото взеха да я болят. Имаше тяло на момче — теснобедра и с прави крака, с тънки, но не кокалести глезени. Стъпалата й бяха малки и закръглени, с твърдо месесто ходило, напомнящо копито. Беше хубаво дете и стана хубава жена. Гласът й бе дрезгаво-мек и можеше така сладостно да прозвучи, че ставаше неустоим. Но, изглежда, в гърлото й трептеше стоманена струна, защото, стига да пожелае, гласът й почваше да стърже като пила.
Още от дете у нея имаше нещо, което караше хората, като я погледнат, да извърнат поглед, сетне отново да я погледнат, смутени от някаква необикновеност. През очите й надничаше нещо, което при втори поглед винаги изчезваше. Движенията й бяха нечути, говореше малко, но влезеше ли някъде, всички се обръщаха да я видят. Поставяше хората в някакво неудобно положение, но от това те не се чувстваха отблъснати. Мъже и жени я наблюдаваха, искаха да са по-близо до нея, мъчеха се да открият от какво идва смущението, което тя сееше така умело. И понеже тези неща всякога са си били така, самата Кати не виждаше нищо странно.
Отличаваше се от другите деца в редица отношения, но едно я отделяше особено ярко. Повечето деца ненавиждат разликата. Те искат да изглеждат, да говорят, да се обличат и да постъпват досущ като всички останали. Ако, да кажем, модата налага една абсурдна дреха, за детето е жива мъка и болка да не го облекат в подобна безсмислица. Ако се приемеха гердани от свински пържоли, колко нещастно би било онова дете, което не може да си сложи свински пържоли! Това робуване на общото обикновено засяга всяка игра, всяка обществена или друга постъпка. Това е защитната окраска, която децата приемат заради своята безопасност.
У Кати тези неща липсваха. Тя никога не се съобразяваше с мода или поведение. Обличаше каквото си поиска. И като последица, много често останалите деца й подражаваха. Колкото тя растеше, групата, стадото, а това означава всяка сбирщина от деца, почна да долавя онова, което усещаха и възрастните — че у Кати има нещо нередно. Скоро стана така, че с нея не дружеше повече от едно дете наведнъж. Останалите момчета и момичета почнаха да я отбягват, като че тя носеше някаква безименна опасност.
Кати беше лъжкиня, но не лъжеше тъй, както лъжат повечето деца. Нейното не беше фантасмагории, когато, за да изглежда по-истинско, измисленото се разказва тъкмо като истинско. Това е чисто и просто нормално отклонение от видимата действителност. И аз мисля, че разликата между една лъжа и един разказ е в това, че разказът прибягва до украшенията и наподобяването на истината, за да задържи интереса както на слушателя, така и на разказвача. Разказаната история не носи нито печалба, нито загуба. Лъжата обаче е средство и за печалба, и за измъкване. Предполагам, че ако строго се придържаме към подобно определение, тогава ще трябва да смятаме писателя за лъжец, особено ако се е замогнал финансово.
Лъжите на Кати не бяха невинни. Предназначени бяха или да избегне някое наказание, или да се отърве от работа, или от отговорност, целта им беше личната изгода. Повечето лъжци се издават — едно, защото забравят какво са казали, и друго, защото лъжата им внезапно се изпречва пред неопровержимата истина. Но Кати не забравяше лъжите си, изработила си беше най-успешния способ да лъже. Придържаше се колкото е възможно по-близо до истината, тъй че всеки можеше да се заблуди. Бе научила още две средства — или да изпъстря лъжите си с истини, или да изрича истината тъй, сякаш е лъжа, Обвинят ли някого в лъжа, а се окаже, че е казал истината, остава му един аванс, който дълго време ще прикрива още редица неистини.
Тъй като Кати беше единствено дете, майка й не разполагаше в семейството с противоположност за сравнение. И смяташе, че всички деца са като нейното. А тъй като всички родители се тревожат, беше убедена, че и нейните приятелки имат същите грижи. Баща й не беше толкова самоуверен. Притежаваше малка работилница за щавене на кожи в едно масачузетско градче, от която, ако се стараеше повече, би могъл да си подсигурява приличен и удобен живот. Мистър Еймс имаше случаи да среща и други деца, когато пътуваше далеч от дома си, та затуй се досещаше, че Кати не е като останалите. Тези неща повече се чувстват, човек няма как да ги разнищи. Беше неспокоен заради дъщеря си, но не би могъл да обясни защо.
Почти няма човек на света, който да не храни апетити, да няма подбуди, стимулиращи вълнения, островчета на самолюбие и склонности, прикътани току под повърхността. Хората обикновено или обуздават своите страсти, или им се отдават скришно. Кати не само познаваше тези желания у другите, но и умееше да извлича от тях лична полза. Много е възможно да не вярваше в други стремления у човека, тъй като едновременно биваше свръхестествено предпазлива в едни посоки и съвършено сляпа в други.
Още много млада, Кати научи, че полът, с присъщите му копнения и мъка, ревност и забрани, е най- смущаващият порив у хората. В ония дни това наистина бе смущаващо, много повече от сега, защото по тия въпроси тогава не смееха да говорят. Всеки таеше своя малък ад в себе си, а пред хората се правеше, че той не съществува, но затънеше ли в него, ставаше безпомощен. Кати узна, че като направлява и използва тази страна от човешката природа, ще може да се сдобие и да упражнява власт над едва ли не всекиго. Защото тя беше едновременно и оръжие, и заплаха. На нея никой не можеше да се противопостави. И тъй като Кати, изглежда, нито веднъж не изпадна в сляпа безпомощност, по всяка вероятност тя самата твърде слабо се е поддавала на пола; и наистина, презираше ония, които му слугуват. Ако се замисли човек от определена страна, имала е право. А каква свобода биха могли да притежават мъжете и жените, ако не бяха постоянно лъгани, измамвани, поробвани и тероризирани от телесната си страст! Единствен недостатък на такава свобода е, че без нея човек би изгубил всичко човешко и би се превърнал в чудовище.
На десет години Кати вече знаеше нещичко за силата на плътта и хладнокръвно започна своите опити. Обмисляше всичко трезво; предвиждайки затрудненията, тя се подготвяше за тях. Игрите на мъж и жена сред децата датират открай време. Предполагам, всеки, който не е ненормален, се е срещал с малки момиченца в някое скрито зашумено място, в оборските ясли, под някоя върба, във водостока под някое шосе или най-малкото е мечтал за това. Почти всички родители рано или късно се сблъскват с този въпрос и стига да си спомнят собственото си детство, децата им са значи с късмет. Но през детството на Кати не беше така лесно. Отричайки това у себе си, родителите се ужасяваха да го открият у децата си.
2
В една пролетна утрин, когато, обсипана с късно изпаряваща се роса, младата трева се изправяше на слънцето, а топликът попиваше в земята и надигаше жълтите глухарчета, майката на Кати привърши простирането на изпраните дрехи. Еймсови живееха на края на града, зад къщата им имаше обор, сайвант за колите, зеленчукова градина и ограден двор за два коня. Мисис Еймс си припомни, че бе видяла Кати да отива към обора. Извика я, но когато никой не й отвърна, помисли, че сигурно се е заблудила. Готвеше се вече да свърне към къщи, когато откъм сайванта дочу кикот.
— Кати! — повика я тя.
Отговор не дойде. Обзе я тревога. Напрегна се да си спомни как бе прозвучал този кикот. Това не беше гласът на Кати. Кати не се кикотеше.
Никой не може да каже как и защо ужасът обхваща един родител. Разбира се, много пъти се страхуваш, без да има никаква причина. И това най-често се случва на родители с едно дете, на които им минават най- черни мисли, че ще го изгубят.
Мисис Еймс спря и се ослуша. Чу тихи потайни гласове и безшумно се приближи до сайванта. Двойната врата беше затворена. Гласовете идваха отвътре, но тя не различи гласа на Кати. Пристъпи чевръсто, дръпна вратите и яркото слънце нахлу в сайванта. Гледката я накара да застине с отворена уста. Кати лежеше на земята с вдигнати поли, гола до кръста, а край нея коленичеха две момчета по на около четиринайсет. От блъсъка на внезапната светлина замръзнаха и те. Очите на Кати се изпразниха от ужас. Мисис Еймс познаваше момчетата, познаваше и родителите им.
Изведнъж едното от тях подскочи, втурна се покрай мисис Еймс и изтича зад ъгъла на къщата. Другото заотстъпва безпомощно, сетне изкрещя и търти през вратата. Мисис Еймс посегна след него, но пръстите се плъзнаха по якето му и то изчезна. Вън откънтяха бягащите му стъпки.
Мисис Еймс понечи да каже нещо, гласът й излезе като квакащ шепот:
— Ставай!
Кати обърна към нея празни очи, но не мръдна. Тогава майка й видя, че китките и са вързани с дебело въже. Изпищя, хвърли се долу и зачовърка възлите. После отнесе Кати в къщата и я сложи на леглото.
