След като прегледа Кати, домашният лекар установи, че липсват признаци за изнасилване.
— Благодарете на Бога, че сте отишла навреме — няколко пъти повтори той.
Дълго време Кати не проговори. Шок — реши докторът. Но и когато най-после Кати излезе от шока, пак отказа да говори. Почнеха ли да я разпитват, очите й се разширяваха, бялото опасваше ирисите й, спираше да диша, тялото й се вдървяваше и страните се зачервяваха от стаения дъх.
На срещата с родителите на момчетата присъства и доктор Уилямс. Мистър Еймс мълча през цялото време, държейки въжето, с което бяха вързани китките на Кати. В очите му се четеше объркване. Някои неща не разбираше, но не отвори дума за тях.
Мисис Еймс изпадна в постоянна налудничавост. Тя бе присъствала. Бе видяла. Беше главният свидетел. От тази налудничавост надничаше някакъв садистичен демон. Тя искаше кръв. И като настояваше за възмездие, тя сякаш изпитваше удоволствие. Градът и околността трябваше да бъдат под закрила: на тази основа поставяше всичко. Слава Богу, беше отишла навреме. Ами ако следващия път не успееше? Как щяха да се почувстват другите майки? А Кати беше само десетгодишна.
По онова време наказанията бяха много по-сурови от днес. Човек твърдо вярваше, че бичът насажда добродетели. Най-напред поотделно, а след това и заедно момчетата ядоха такъв камшичен пердах, че им се отвориха живи рани.
Тяхното престъпление беше достатъчно осъдително, но лъжите се оказаха зло, което и бичът не би могъл да изкорени. В началото тяхната самозащита беше направо смехотворна. Цялата работа — казваха те — била измислена от Кати, а те двамата й дали по пет цента. Не били й вързали ръцете. Спомнят си, че тя си играела с въжето. Първа мисис Еймс го поде, а сетне отекна и целият град: „Искат да кажат, че сама си е вързала ръцете? Едно десетгодишно дете!“ Ако момчетата си бяха признали престъплението, може би щяха да си спестят част от наказанието. Но тяхното отричане доведе до изтезаващия гняв не само на бащите им, които ги пребиха с камшиците, но и на цялата община. Със съгласието на родителите им момчетата бяха пратени в изправителен дом.
— Все това я преследва — разказваше мисис Еймс на съседките си. — Сигурно би се пооправила, само да можеше да си го издума. Но попитам ли я, всичко сякаш наново се връща и пак изпада в шок.
Еймсови повече не й споменаха нищо. Въпросът бе приключен. Съвсем скоро мистър Еймс забрави своите упорити съмнения. Би се чувствал ужасно, ако двете момчета стоят в поправителен дом за нещо, което не са извършили.
Когато Кати напълно се оправи от сътресението, момчетата и момичетата я наблюдаваха от разстояние, но, очаровани от нея, постепенно взеха да пристъпват по-наблизо. При нея не се случиха момичешките разочарования, нещо обикновено за дванайсет-тринайсетгодишните. Момчетата нямаха никакво намерение да си спечелват подигравките на своите приятели и затова след училище никой не я изпращаше до вкъщи. Но и момчета, и момичета еднакво попадаха под силното й влияние. Останеше ли някое момче насаме с нея, усещаше как го тегли някаква сила, неразбираема и непреодолима. Тя беше нежна, много приятна, говореше тихо. Ходеше сама на дълги разходки и рядко се случваше някое момче да не й се изтъпани от храсталака, срещайки я уж случайно. Навсякъде се шептяха разни неща, но никой не знаеше какво прави Кати. Каквото и да се случеше, тръгваше неясна мълва, което от своя страна бе необичайно за една възраст, когато всеки има много тайни, но нито една от тях не остава задълго скрита, за да събуди съмнения.
Кати свикна едва-едва да се усмихва, то бе по-скоро намек за усмивка. Поглеждаше настрани и надолу, което трябваше да подскаже на самотното момче, че тя крие тайни, които би могла да сподели.
В мислите на баща й се въртеше още един въпрос, но той го зарови надълбоко, долавяйки, че не е честно да се пита за това. Кати притежаваше забележителния късмет да намира разни предмети — кога златен амулет, кога пари, сребърно кръстче с червени камъчета, които се оказваха рубини, копринена чантичка, — много неща намираше тя, но когато баща й даде обява в седмичния „Куриер“ за намереното кръстче, никой не си го потърси. Мистър Еймс, Уилям Еймс, бащата на Кати, беше прикрит човек. Рядко споделяше какво му минава през ума. Досега не бе посмял да се разкрие пред погледа на своите съседи. И огненото езиче на подозрението запази за себе си. Колко по-добре би било, ако не знаеше нищо, по- безопасно, по-мъдро и далеч по-удобно. Колкото до майка й, тя бе така омотана и уплетена в пашкул от прозрачни полулъжи, забулени истини и предположения — всичките посадени от Кати, че дори да се изправеше пред една истина, не би я разпознала.
3
Кати се разхубавяваше с всеки ден. Нежната, цъфтяща кожа, златистите коси, раздалечените, скромни и все пак обещаващи очи, малката, сочна уста привличаха и задържаха хорското внимание. Основното осмокласно училище завърши с толкова добри бележки, че родителите й я записаха в малката местна гимназия, макар по онова време да беше необичайно за момиче да продължава образованието си. Кати обаче заяви, че иска да стане учителка, което очарова майка й и баща й, тъй като тази бе едничката достойна професия за момиче от добро, но несъстоятелно семейство. Чест за родителите биваше дъщеря, която е станала учителка.
На четиринайсетгодишна възраст Кати влезе в гимназията. Вкъщи винаги я бяха смятали за безценна, но навлизайки в чудесата на алгебрата и латинския, тя се издигна в облаците, където родителите й не можеха да я последват. Бяха я изгубили. Струваше им се, че е повишена в по-горна класа.
Учителят по латински език беше блед, напрегнат младеж, пропаднал в духовната семинария, но добил достатъчно знания, за да преподава неизбежната граматика, Цезар и Цицерон. Беше смирен млад човек, който таеше тлеещите въглени на неуспеха в гърдите си и дълбоко в себе си вярваше, че лично Бог го е отхвърлил, при това с основание. След време забелязаха, че у Джеймс Гру нещо пламна, че в погледа му избликна сила. Нито веднъж не го видяха заедно с Кати и за връзка помежду им никой не намекна. Джеймс Гру възмъжа. Стъпваше решително и си тананикаше. Написа толкова убедителни писма, че управата на духовната семинария погледна благосклонно на молбата му отново да бъде приет.
И тогава огънят погасна. Раменете му, дотогава прави и широки, мрачно се свиха. Очите му станаха трескави, ръцете му затрепераха. Нощно време го виждаха коленичил в църквата да мълви беззвучни молитви. Изостави училището и прати вест, че е болен — тогава се разбра, че се шляел сам-самин из хълмовете край града. Късно една нощ той потропа на Еймсовата врата. Мистър Еймс възнегодува, че го вдигат от леглото, запали свещ, метна върху нощницата едно палто и отиде да отвори. Пред него застана един див, обезумял Джеймс Гру с блестящи очи и трепереща снага.
— Трябва да говоря с вас — дрезгаво рече той на мистър Еймс.
— Полунощ минава — строго отговори мистър Еймс.
— Трябва да говорим насаме. Облечете нещо и елате навън. Нещо трябва да ви кажа.
— Млади човече, вие сте май пиян или болен. Приберете се да поспите, полунощ минава.
— Не мога да чакам. Трябва да ви говоря.
— Елате утре сутринта в кожарницата — рече мистър Еймс и като затвори решително вратата пред олюляващия се посетител, спря отвътре и се ослуша. Гласът отвън се завайка отново:
— Не мога да чакам! Не мога да чакам! Не мога… — След което нозете му бавно се смъкнаха по, стъпалата.
Мистър Еймс прикри блясъка на свещта с длан и се върна в леглото. Стори му се, че вратата на Кати безшумно се затваря, но може би го заблуди подскачащият пламък на свещта, тъй като завесата сякаш също се помести.
— Кой беше, за Бога? — попита го жена му, когато си лягаше.
Мистър Еймс не си даде сметка защо отговори така, навярно да избегне по-нататъшни разисквания:
— Пиян — каза той, — сбъркал къщата.
— Не знам какво става с тоя свят — рече мисис Еймс. Като угасна светлинката, легна си в тъмното, но зеленикавият кръг от пламъчето на свещта продължи да трепти в очите му и в тази несигурна и пулсираща рамка той видя безумните умолителни очи на Джеймс Гру. Дълго време не можа да заспи.
На утрото плъпна мълва, тук-там поизопачена и допълнена, но до следобеда историята се изясни. Клисарят бе намерил Джеймс Гру проснат на пода пред олтара с простреляно чело. До него се търкаляла пушката, а до нея пръчката, с която е натиснал спусъка. Недалеч, също на пода, имало и свещ, взета от
