— В бравите няма ключове — неловко отвърна началникът.
— Сигурно са изпаднали.
— Как?
— Стопили са се.
— Но бравите не са!
— Сигурно Бил Еймс ги е извадил.
— От вътрешната страна ли? — Той вдигна трофеите си.
Щръкнаха езиците и на двете брави.
Тъй като къщата на собственика бе изгоряла и доколкото се виждаше, собственикът бе изгорял с нея, работниците от кожарската работилница от уважение не отидоха на работа. Събраха се около опожарената къща и от кумова срама предложиха да помогнат кой с каквото може, ала по-скоро се пречкаха. Едва следобед Джоъл Робинсън, помощникът на мистър Еймс, отиде до кожарницата. Завари там касата отворена, а документацията разхвърляна по пода. Счупеният прозорец показваше откъде се е промъкнал крадецът.
Сега цялата история доби друг оттенък. Значи не можеше да става дума за нещастен случай. Възбудата и съчувствието бяха заместени от страх, а с него се промъкна и близнакът му, гневът. Тълпата започна да се пръска.
Но не й се наложи да отиде далеч. В сайванта за коли се намери онова, което се нарича „следи от борба“ — в случая един счупен сандък, разбит фенер от кабриолет, драскотини от нокти в прахоляка и разпиляна слама. Наблюдаващите може би нямаше да видят в това следи от борба, ако по земята не изобилстваха локви кръв. Полицаят пое нещата в свои ръце. Това беше негова област. Избута и подкара всички да напуснат сайванта.
— Или искате да заличите всички улики? — развика се той. — Хайде, всеки да застане отвънка!
След това се разтършува из помещението, взе нещо, в един ъгъл намери друго. И се изправи на вратата с находките си в ръце окървавена синя панделка за коса и кръстче с червени камъчета.
— Някой да познава тия неща?
В един малък град, където всеки познава всекиго, е почти възможно да повярваш, че някой твой познат може да извърши убийство. Ето защо, ако уликите не водят неопровержимо в определена посока, всеки допуска, че се отнася до някакъв мрачен другоселец, някакъв странник от външен свят, в който стават такива неща. Тогава се нападат скитническите сборища, довеждат празноскитащите, изпитателно преглеждат регистрацията на хотелите и всеки, който е непознат, машинално става заподозрян. Не забравяйте, че беше май, скитниците отскоро бяха плъпнали по пътищата, защото затоплянето им позволяваше да разпъват одеялата си до всеки поток. Бяха тръгнали и циганите — само на пет мили бе спрял цял катун. И какво претърсване падна при тия клети създания!
На мили наоколо претърсиха няма ли някъде новоразровена пръст, изгребаха всички подозрителни водоеми да дирят тялото на Кати. „Колко хубавичка беше“ — казваше всеки и с това си обясняваше, че вижда причина да са я отвлекли. Накрая доведоха някакъв заекващ и космат полуумен и го подложиха на разпит. Беше чудесен кандидат за бесилката, тъй като не само нямаше никакво алиби, ами не можеше и да си спомни какво изобщо е вършил през живота си. Неговият хилав мозък подуши, че тези, които го разпитваха, искат нещо от него, и тъй като беше дружелюбно създание, помъчи се да им го даде. При всеки нагласен, подвеждащ въпрос той с радост влизаше в капана и умираше от щастие, че полицаят изглежда доволен. Постара се мъжки да угоди на тези превъзхождащи го личности. В него имаше нещо много мило. Едничката беда на самопризнанието му беше, че си призна твърде много в твърде много направления. Трябваше също непрекъснато да му напомнят онова, което се предполагаше, че е извършил. И когато строгите и ужасени съдебни заседатели го намериха за виновен, той наистина се разтопи — почувства, че най-сетне го смятат за нещо.
Имало е и все още има хора, съдии, чиято преданост към закона и неговото предназначение да сее справедливост напомня по същността си любовта към жена. Такъв човек председателстваше следствието преди процеса, човек толкова добър и чист, че самото му съществуване правеше порока невъзможен. Без внушенията, които обичайно се отправят към подсъдимата скамейка, самопризнанието представляваше чиста глупост. Съдията лично го разпита и установи, че заподозреният се старае да следва тези внушения, но просто не може да си спомни нито какво е направил, нито кого е убил, а още по-малко — защо. Въздъхвайки уморено, съдията му направи знак да напусне съдебната зала и повика с пръст шерифа.
— Виж какво, Майк — рече той, — не бива да постъпваш така. Ако този нещастник беше просто малко по-умен, би могъл да го докараш до бесилката.
— Но нали си призна! — Бидейки човек съвестен, шерифът се почувства засегнат.
— Той ще си признае и това, че се е изкачил по златни стъпала и е прерязал гърлото на свети Петър с топка за кегелбан — каза съдията. — По-внимателно, Майк! Законът е създаден да спасява, а не да унищожава.
При всички подобни местни трагедии времето е като мокра четка върху акварел. Острите контури се размиват, страданието се стапя, багрите се размесват и от многото отделни мазки се получава едно плътно сиво петно. Само след месец вече не бе така належащо непременно някой да бъде обесен. След два месеца едва ли не всекиму стана ясно, че срещу никого не е имало истински улики. Ако не беше убийството на Кати, пожарът и кражбата можеха да бъдат просто едно съвпадение. Тогава хората проумяха, че без трупа на Кати не може да се докаже нищо, въпреки предположението, че е мъртва.
От Кати остана само един сладостен дъх.
Глава 9
1
Мистър Едуардс водеше сутеньорския си бизнес по един изряден и хладнокръвен начин. Поддържаше съпругата си и двете добре възпитани деца в хубава къща в един хубав бостънски квартал. Още с раждането си двете му деца, момчета, бяха регистрирани в Гротън.
Мисис Едуардс поддържаше един безупречно чист дом и управляваше прислугата. Естествено, на мистър Едуардс много пъти се налагаше да отсъства по работа, но съумяваше да води удивително заседнал живот и да прекарва у дома си много повече вечери, отколкото човек може да си представи, работата си гледаше със счетоводителска прецизност и точност. Беше едър и силен мъж в края на четирийсетте, почнал доста да пълнее, но все пак в изненадващо добро състояние за период, в който мъжът би искал да е позатлъстял, па макар единствено да доказва, че е преуспял в живота.
Професионалната методика бе разработил сам — обиколния маршрут през малките градове, краткия престой на всяко от момичетата, дисциплината, процентите. Добре се ориентираше в пътя си и рядко допускаше грешки. Никога не пращаше момичетата си в големите градове. С гладните шерифи по селата можеше да се справи, но към опитната и ненаситна полиция от големия град изпитваше дълбоко уважение. Идеалният пункт за него биваше малкият градец с ипотекиран хотел и без други забавления, тоест там, където единствена конкуренция можеха да му бъдат местните съпруги или някое безпътно момиче. Бе започнал с десет пункта. А преди да умре на шейсет и седем години от задавяне с кокоша кост, неговите групи от по четири момичета бяха разположени в трийсет и три селища на Нова Англия. Беше постигнал повече от възможното: беше богат — начинът, по който го стигна смъртта, е сам за себе си символ на успеха и благоденствието.
В наши дни системата на публичните домове е до известна степен на отмиране. Учените сочат различни причини. Някои твърдят, че упадъкът на морала сред девойките е нанесъл смъртен удар на публичния дом. Други, навярно по-идеалистично настроени, изтъкват, че полицейският контрол в по-разширени мащаби постепенно ликвидира тези домове. В последните дни на миналия век и в началото на нашия публичният дом беше всеприета, ако не и открито обсъждана институция. Всеобщо бе мнението, че той закриля порядъчните жени. Нежененият мъж би могъл да отиде в такава къща и да освободи плътската си енергия, от която става неспокоен, и в същото време да поддържа общоприетото становище за чистотата и високата нравственост на жената. Загадка, но пък още колко много загадки има в нашето обществено мислене!
