се надигнала вълна от нечувана страст. Правеше-струваше, поддържаше го в непрестанно неравновесие. И самодоволно установяваше как издръжливостта му се топи, как ръцете му започват да треперят, как спадат килограмите му, а в погледа се долавя див и оцъклен израз. И щом усетеше издалеч приближаването на безумния му назидателен гняв, наместваше се в скута му да го утешава, та за момента да повярва в нейната невинност. И го убеждаваше.

Катрин искаше пари и свикна да ги получава колкото може по-бързо и по-лесно. И когато с успех го превърна в безформена маса, а Катрин отлично определи кога е станало това, захвана и да го краде. Претърсваше му джобовете и прибираше всяка по-едра банкнота. Той не смееше да протестира от страх да не го напусне. Скъпоценностите, които й подаряваше, изчезваха и въпреки твърдението, че ги е загубила, той бе сигурен, че са продадени. Осребряваше сметките й при бакалина, да не говорим за тоалетите. И не намираше сили да се отърве от нея. Тя не продаде къщата, но я заложи, за да вземе от нея и последната възможна стотинка.

Една вечер ключът му не стана на входната врата. Мина доста време, докато тя се обади на неговото блъскане. Да, сменила бравата, защото си изгубила ключа. Страхува се, нали живее сама! Всеки може да влезе. И за него ще поръча ключ, но това така и не стана. От този ден всеки път той трябваше да звъни и неведнъж минаваше дълго време, преди да му отворят, а понякога изобщо не му се отваряше. Нямаше как да разбере вкъщи ли си е била, или не. Мистър Едуардс прати хора да я следят, но невинаги тя знаеше кога.

В основата си мистър Едуардс бе човек прост, но дори и простият крие в себе си потиснати импулси, тъмни, извратени. Катрин беше умна, но дори и умната жена понякога пропуска да забележи своенравните помисли на мъжа.

Тя допусна една-единствена погрешна стъпка, колкото и да се бе старала да я избегне. Както се полага, мистър Едуардс натрупа шампанско в малкото им привлекателно гнездо. В началото Катрин отказа да го близне.

— Повръща ми се от него — обясняваше тя. — Опитвала съм, но не мога да го пия.

— Глупости — настояваше той, — изпий само една чаша. Нищо няма да ти стане.

— Благодаря ти, недей! Не мога да го пия.

Мистър Едуардс прие съпротивата й за женска деликатност и повече не настоя. Но една вечер му хрумна, че не знае нищо за нея. Виното би развързало езика й. И колкото повече мислеше за това, толкова по-добра му се струваше тази идея.

— Не е честно да не изпиеш с мен една чаша.

— Нали ти казвам, не ми понася.

— Глупости!

— Казвам ти, не искам.

— Глупаво е. Или искаш да ти се разсърдя?

— Не.

— Тогава изпий една чаша.

— Не искам.

— Изпий я! — Той й подаде чашата, но тя се отдръпна.

— Ти не знаеш. Става ми лошо.

— Пий!

Тя надигна чашата, изля я в гърлото си и трепереща застина, сякаш се ослушва. Кръвта й нахлу в страните. Наля си втора чаша, след това трета. Очите й потънаха и охладняха. Мистър Едуардс се уплаши. С нея ставаше нещо, което не можеше да предотврати нито тя, нито той.

— Не исках да пия, запомни това! — спокойно рече тя.

— Може би не бива повече.

Тя се засмя и си наля още една чаша.

— Сега вече няма значение. Дали ще е повече, е все едно.

— Не е лошо човек да глътне една-две чаши — неловко се съгласи той.

Тя заговори тихо:

— Слушай, тлъст плужек! Какво знаеш ти за мене? Въобразяваш си, че не разбирам всяка скапана мисъл, която ти хрумне? Искаш ли да ти кажа? Чудиш се как е могло едно толкова прекрасно момиче като мене да изучи всякакви долни номера. Ще ти обясня. Научила съм ги по бараките, чуваш ли? По бараките! Работила съм по места, за каквито не си и чувал, цели четири години! А номерата ги учех от моряци, от Порт Саид ми ги носеха. Познавам например всеки нерв от въшливото ти туловище и знам как да го използвам!

— Катрин — запротестира той, — ти не знаеш какво приказваш!

— Ясно ми беше. Ти искаше да се разприказвам, нали? Ето, приказвам!

И бавно пристъпи към него. Мистър Едуардс преодоля напора си да отстъпи. Страхуваше се от нея, но остана неподвижен. Пред очите му тя допи шампанското в чашата, нежно чукна ръба й в масата и завъртя нащърбеното стъкло в бузата му.

Чак сега той побягна от къщата. Излизайки, чу смеха й.

3

За човек като мистър Едуардс любовта е осакатяващо чувство. Тя унищожи преценките му, изтри онова, което знаеше, отслаби го. Повтаряше си, че тя не е с всичкия си, и се мъчеше да го повярва — Катрин го улесняваше сама. Ужасена от своята несдържаност, тя положи всички усилия да възвърне предишния си очарователен образ в очите му.

Така болезнено влюбен, мъжът е в състояние да се подложи на невероятно самоизмъчване. Мистър Едуардс желаеше с цялото си сърце да повярва в добрината й, но демонът в него и нейното избухване го тласкаха към обратното. Донякъде несъзнателно той лека-полека научаваше истината и същевременно не искаше да я приеме. Узна например, че тя не внася парите си в банката. С помощта на сложна система от огледала един от неговите служители откри в избата на тухлената къщичка мястото, където ги е скътала. Един ден от детективската агенция, която бе наел, пристигна стара вестникарска изрезка от някакъв провинциален седмичник, в която се описваше някакъв пожар. Мистър Едуардс внимателно я проучи. Гърдите и стомахът му се превърнаха в разтопен метал, а някъде в черепа му, зад очите, засия червенина. Към любовта се примеси истинска паника, а утайката от тази смес е обикновено жестокост. Примъкна се замаян до кушетката в кантората си и легна по очи, опирайки чело в хладната черна кожа. За миг остана така, сякаш увиснал, едва дишащ. И постепенно мозъкът му се проясни. В устата си усети солен вкус, раменете го заболяха от безмерна ярост. Но запази спокойствие. Умът му вряза във времето своя замисъл като фенер, който праща остър сноп лъчи в тъмна стая. Размърда се бавно и прегледа куфара си, както правеше винаги, преди да се отправи на инспекционна обиколка — чисти ризи и бельо, нощница и чехли, тежкият бич, извил снагата си покрай стените на куфара.

Прекоси тежко градинката пред тухлената къща и позвъни. Катрин мигновено му отвори. Беше с палто и шапка.

— О! — извика тя. — Колко жалко! Трябва за малко да изляза.

Мистър Едуардс остави куфара си.

— Не може! — рече той.

Тя се вгледа в него. Долови някаква промяна. Той мина тромаво край нея и се насочи към подземието.

— Къде отиваш? — Гласът й пронизително отекна. Той не отвърна. След малко се върна отдолу, носейки сандъче от дъбова дъска. Отвори куфара и пъхна сандъчето.

— Това е мое — тихо изрече тя.

— Знам.

— Какво си намислил?

— Да направим едно малко пътешествие.

— Къде? Аз не мога.

— До едно градче в Кънектикът. Имам работа там. По-рано ми беше казала, че искаш да работиш. Ще

Вы читаете На изток от Рая
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату