работиш.
— Сега не искам. Не можеш да ме принудиш. Ще извикам полицията.
Усмивката му беше тъй ужасяваща, че тя отстъпи. Слепоочията му пулсираха, подути от кръв.
— Може би искаш да се прибереш в родния си град? — каза той. — Преди няколко години там имало голям пожар. Помниш ли този пожар?
Очите й изпитателно се взряха в него, търсейки някое слабо място, но погледът му бе равен и твърд.
— И какво ще трябва да правя? — смирено попита тя.
— Просто ела с мен на една разходка. Нали искаш да работиш?
В главата й се въртеше само една мисъл. Трябва да отиде с него и да изчака случая. Един мъж не може да е непрекъснато нащрек. Да му противоречи сега, би било опасно — най-добре да тръгне и да го издебне. Това винаги дава резултат. Все така е ставало. Но думите му истински уплашиха Катрин.
На свечеряване слязоха от влака в някакъв градец, прекосиха го по едничката му притъмняла вече улица и се озоваха на другия му край. Катрин се озърташе на четири, по-внимателна от всякога. Нямаше никаква представа какво може да е скроил. В чантата си носеше нож с тънко острие.
Мистър Едуардс си мислеше, че знае какви са собствените му намерения. Щеше да я наложи с бича, да я остави в една от стаите на хотела, пак да я пребие, сетне да я премести в друг град и така нататък, докато за нищо вече няма да я бива. И тогава щеше да я изхвърли. Местният шериф би се погрижил да не я пусне да избяга. Ножът не го смущаваше — знаеше и за него.
Спряха в нечий имот между каменен зид и редица кедри. Първата му грижа бе да грабне чантата от ръката й и да я метне над зида. Ножът излизаше от играта. Но не бе сигурен какво ще прави със себе си — през целия си живот той никога не бе се влюбвал в жена. Смяташе, че едничката му цел е да я накаже. След два удара бичът се оказа недостатъчен. Хвърли го на земята и почна с юмруци. Въздухът излизаше от дробовете му като писукащо стенание.
Катрин напрегна всички сили да не обезумее от страх. Помъчи се да избегне стоварващите се пестници или поне да ги омекотява, но накрая страхът я облада и се опита да побегне. Той я настигна с един скок и я повали, но сега и юмруците вече не му стигаха. Полудяла, ръката му напипа камък и в този миг един ален и ревящ прибой разкъса хладното му самообладание.
Към размазаното й лице погледна по-късно. Вслуша се в сърцето й, но освен ударите на своето не можа да чуе нищо. Обладаха го две завършени, отделни мисли. Едната казваше: „Трябва да я погреба, да изкопая трап и да я заровя.“ А другата приплакваше като дете: „Повече не мога! Просто не зная как да я докосна.“ А след това го връхлетя прималяването, което идва на мястото на яростта. И той се завтече далеч от това място, изоставяйки и куфара си, и бича, и дъбовото сандъче с парите. Лъхтеше в мрачината и се питаше къде да се скрие, за да повърне.
Никой никога за нищо не го попита. След дълго боледуване, по време на което жена му го огради с нежни грижи, той се върна към работата си и никога повече не допусна до себе си безумството на любовта. „Човек, който не извлича поука от преживяното — казваше той, — е глупак.“ И след това докрай гледаше на себе си с особено боязливо уважение. Така и не бе осъзнал, че у него е горяло желанието да убие.
А това, че не уби Катрин, беше пълна случайност. Всеки негов удар имаше предназначението да я довърши. Дълго време тя лежа в безсъзнание и още дълго като полужива. Установи, че й е счупена ръката, и разбра, че ако иска да живее, трябва да потърси помощ. Волята за живот я накара да се повлече по тъмния път, дано открие подкрепа. Сви в някаква вратня, но още не изкачила стъпалата пред входа, загуби свяст. Петлите в курника бяха почнали да кукуригат, а на изток светна сивата ивица на зората.
Глава 10
1
Когато двама мъже живеят заедно, в резултат на зародилото се взаимно раздразнение, те обикновено поддържат доста немарливо къщата си. Щом са сами, двамата постоянно се намират в състояние пред скарване. Не мина много след връщането на Адам Траск и напрежението почна да расте. Двамата братя бяха прекалено много заедно и твърде рядко с други хора. Няколко месеца им отидоха, докато уредят парите на Сайръс и лихвените проценти. Отидоха заедно до Вашингтон да видят гроба — плоча от хубав камък, увенчана с чугунена звезда и герб и с дупка за поставяне на флагче в Деня на падналите герои. Братята останаха дълго край гроба, после си тръгнаха и повече не споменаха Сайръс. Ако Сайръс наистина е бил безчестен, бе го сторил добре. Никой не зададе въпрос за парите. Но той все така смущаваше мислите на Чарлз.
Като се върнаха, Адам го попита:
— Защо не си купиш нови дрехи? Сега си богат, а се държиш, като че те е страх да похарчиш и един цент.
— Страх ме е — призна Чарлз.
— Защо?
— Ами ако се наложи да ги връщам?
— Ти още ли ще опяваш за това? Ако имаше нещо нередно, мислиш ли, че досега нямаше да чуем?
— Знам ли — отвърна Чарлз. — Предпочитам да не говоря. Но същата вечер той отново повдигна въпроса.
— Едно нещо ме тревожи — поде той.
— За парите ли?
— Да, за парите. Ако човек спечели толкова пари, все трябва да има някакви боклуци.
— Какво имаш предвид?
— Ами документи, счетоводни книги, разписки, продавателни, сметки… а ние прегледахме татковите неща и не открихме нищо подобно.
— Може да ги е изгорил — подхвърли Адам.
— Може — съгласи се Чарлз.
Братята заживяха в стила, установен от Чарлз — стил, който той за нищо не искаше да промени. Удареше ли сутрин четири и половина, той бе вече на крак, сякаш месинговото махало го сръчкваше в ребрата. Всъщност се събуждаше секунда преди четири и половина. И вече с отворени очи, той мигваше веднъж и чуваше гонга. За миг оставаше да лежи неподвижен, взирайки се в мрака; почесваше корема си, посягаше към масата до леглото и ръката му попадаше точно върху кутийката серен кибрит. Пръстите му изваждаха клечка и я драсваха. Сярата в синята главичка пламваше, а след това се подхващаше и клечката. Чарлз запалваше свещта до леглото си, отхвърляше завивката и ставаше. Носеше дълги сиви гащи, издути на коленете и хлабави около глезените. Отиваше с прозявка до вратата, отваряше я и се провикваше:
— Четири и половина, Адам! Време е за ставане, събуди се!
— Няма ли веднъж да забравиш? — приглушено викна Адам.
— Време е за ставане — Чарлз нахлузи панталоните си и наниза презрамките над хълбоците. — Но ти може да не ставаш. Богат човек си. Търкаляй се в постелята цял ден!
— Ти също. Но продължаваме да ставаме по тъмно.
— Ти няма защо да ставаш — повтори Чарлз. — Само че ако искаш да работиш земята, по-добре да работиш!
— Значи да купим още земя — мрачно каза Адам, — за да имаме още повече работа.
— Хайде, хайде! Щом не искаш, не ставай.
— Бас държа, че и да останеш в леглото, не можеш да заспиш — каза Адам. — Ставаш, защото искаш да станеш, а после се биеш в гърдите, сякаш имаш по шест пръста на ръката.
Чарлз отиде в кухнята и запали лампата.
— Не може хем да си лежиш, хем да управляваш стопанство — каза той, изчука пепелта от скарата на печката, хвърли хартия върху голите въглени и задуха, додето се разгорят.
Адам го наблюдаваше от вратата.
