олтара. Една от другите три свещи още горяла, а останалите две изобщо не били запалвани. Една върху друга намерили две книги — църковните химни и молитвеника. Както се досещаше клисарят, Джеймс Гру вероятно е подпрял пушката на книгите, за да насочи дулото към слепоочието си, а ритването след изстрела бе отхвърлило пушката от книгите. Доста хора си спомниха, че рано сутринта, още преди съмнало, са дочули гърмежа. Джеймс Гру не бе оставил никакво писмо и никой не съумя да обясни защо може да го е направил.
Първата мисъл на мистър Еймс бе да посети следователя и да разкаже за среднощното посещение. Сетне си каза, че от това няма да има никаква полза. Да знаеше нещо, как да е. Но той не знаеше абсолютно нищо. В стомаха му се надигна неприятно усещане. Все си повтаряше, че грешката не е негова. „Как можех да го предотвратя? Та аз дори не зная какво искаше от мен.“ Но се чувстваше виновен и потиснат. На вечеря жена му заговори за самоубийството и на него му се отяде. Кати мълчеше, впрочем както обикновено. Хранеше се на малки, скромни залчета и често вдигаше салфетката да обърсва уста. Мисис Еймс разказваше в подробности как намерили трупа и пушката.
— За едно нещо — рече тя — исках да попитам. Да не би този пиян, дето снощи е идвал тук…не може ли това да е бил младият Гру?
— Не — веднага каза той.
— Сигурен ли си? Може да не си го познал в тъмното.
— Нали бях със свещта — рязко рече той. — Нямаше нищо общо, беше с голяма брада.
— Няма защо да ми се сопваш — каза тя. — Просто се питах.
Кати обърса уста и оставяйки салфетката на масата, се усмихна. Мисис Еймс се обърна към дъщеря си:
— Ти си го виждала всеки ден в училище. Да ти се е сторил напоследък угнетен? Да си забелязала нещо, което…
Кати погледна в чинията си и вдигна очи.
— Струваше ми се, че е болен. Да, не изглеждаше добре. Днес всички в училище обсъждаха и някой, не помня кой, подхвърли, че мистър Гру имал някакви неприятности в Бостън. Но не чух какви неприятности. Той на всички се харесваше. — И кокетно обърса уста.
Така именно постъпваше Кати. До вечерта на другия ден целият град знаеше, че Джеймс Гру е имал някакви неприятности в Бостън и, естествено, никой не би си въобразил, че тази история е съчинена от Кати. Дори мисис Еймс забрави къде я беше чула.
4
Малко след като навърши шестнайсет, Кати се промени. Една сутрин тя изобщо не стана от леглото, за да отиде на училище. Майка й я свари в постелята, вторачила се в тавана.
— Побързай, ще закъснееш! Наближава девет.
— Няма да ходя. — Гласът й беше напълно безизразен.
— Лошо ли ти е?
— Не.
— Тогава бързай! Хайде, ставай!
— Няма да ходя.
— Значи си болна. Досега не си отсъствала.
— Няма да ходя на училище — спокойно рече Кати. — Повече няма да стъпя.
Майка й зяпна.
— Какво значи това?
— Никога повече — каза Кати, продължавайки да се блещи в тавана.
— Добре, да видим какво ще каже баща ти! Толкова труд и разноски и когато ти остават две години, докато се дипломираш! — После се приближи и каза тихо: — Да не мислиш да се омъжваш?
— Не.
— Какво криеш там? Каква е тази книга?
— Ето я, не я крия.
— О! „Алиса в Страната на чудесата“. Голяма си за нея.
— Мога да стана толкова малка — отвърна Кати, — че да не можеш да ме видиш.
— Какви ги дрънкаш?
— И никой да не може да ме намери.
— Стига шеги! — ядоса се майка й. — Не разбирам какви си ги намислила. Как смята да постъпи госпожицата на прищевките?
— Още не знам — рече Кати. — Смятам да замина.
— Добре, госпожице на прищевките, полежи си, пък като се върне баща ти, сигурно ще има какво да ти каже.
Кати бавно извърна глава и погледна майка си. Очите й бяха безизразни и студени. Мисис Еймс неочаквано се уплаши от дъщеря си. Излезе безшумно и затвори вратата. В кухнята седна, сбра длани в скута си и се загледа през прозореца към овехтяващия сайвант за коли. Дъщеря й се беше отчуждила. Както повечето родители рано или късно тя почувства, че губи контрол, че юздите за направляването на Кати вече се изплъзват от пръстите й. Не си даваше сметка, че всъщност никога не е имала власт над нея. Кати всякога я беше използвала за свои облаги. Миг по-късно мисис Еймс наложи бонето си и пое за кожарницата. Реши да разговаря с мъжа си по-далеч от къщи.
Кати се надигна без звук от леглото чак следобед и дълго време стоя пред огледалото.
Същата вечер, отвратен от това, което трябваше да извърши, мистър Еймс държа лекция на дъщеря си. Спомена за нейната обвързаност, за нейните задължения и за вродената обич към родителите. Към края на своята реч той осъзна, че тя не го слуша. Побесня и почна да я заплашва. Заговори за властта, която Бог е дал на родителите над децата, и как тази власт е узаконена от държавата. Сега вече успя да привлече вниманието й. Погледна го право в очите, усмихна се едва, но не мигна. Накрая трябваше да отмести поглед, а това още повече го разяри. Заповяда й да спре своите глупости. И заобиколно я заплаши, че ако не му се подчини, ще играе камшикът.
Приключи с нотка на слабост:
— Искам да ми обещаеш, че утре ще отидеш на училище и ще престанеш да вършиш безобразия.
— Добре — каза тя. Устицата й се бе изпънала, на лицето си нямаше никакъв израз.
По-късно същата нощ мистър Еймс каза на жена си с увереност, която не изпитваше:
— Виждаш ли, малко строгост и готово. Може би сме я държали твърде хлабаво. А тя не е лошо момиче, просто е позабравила кой командва тука. От малко строгост никой не е пострадал. — И как му се искаше да е поне толкова самоуверен, колкото бяха думите му!
На сутринта нея вече я нямаше. Липсваха пътната й кошница и най-хубавите й дрехи. Леглото бе грижливо оправено, а стаята — напълно безлична, нищо не подсказваше, че тук е расло момиче. Никакви картини, никакви сувенири, нищо от обикновения безпорядък на растежа. Кати никога не бе играла с кукли. И в стаята не бе оставила никакъв отпечатък.
Мистър Еймс бе по свой начин разсъдлив човек. Нахлупи си бомбето и бързо се отправи към гарата. Чиновникът беше сигурен: Кати бе заминала с първия влак. Купила си билет за Бостън. С негова помощ мистър Еймс съчини телеграма до полицията в Бостън, купи си билет за отиване и връщане и хвана влака в десет без десет. Много оправен мъж беше той, особено в критични положения.
Тази нощ мисис Еймс седя в кухнята, затворила вратата, тебеширенобяла, стиснала ръба на масата да не й треперят ръцете. Звуците, най-напред ударите, а след това и писъците, достигаха до нея съвсем ясно, въпреки затворената врата.
Мистър Еймс биеше лошо, защото никога не беше го правил. Замахна към краката на Кати с камшика си, но тя остана безмълвна и втренчи в него спокойните си студени очи, а това го вбеси. Първите удари бяха опипващи и плахи, но когато тя не издаде и глас, започна да я налага по бедрата и раменете. Камшикът плющеше и режеше. В гнева си на няколко пъти не я улучи, а приближеше ли се повечко, камшикът се увиваше около тялото й.
Но Кати схващаше бързо. Разбра го и се научи и щом откри това, започна да крещи, да се гърчи, да
