— Да, писа ми — рече Адам. — Не знам казах ли ти колко много означаваха писмата ти за мен.
— А ти изобщо не ми писа подробно как я караш.
— Май защото не ми се и мислеше за това. Доста противно беше. Повечето време.
— Вестниците писаха за разни операции. Ти участва ли?
— Да. Не исках да мисля. И още не искам.
— А индианци избивахте ли?
— Избивахме.
— Сигурно наистина са диви.
— Наистина.
— Ако не искаш, може и да не ми разказваш.
— Не искам.
Вечеряха на газената лампа.
— Може и по-светло да бъде, ама все не намирам време да измия шишето.
— Аз ще го измия — рече Адам. — Не е лесно за всичко да се грижиш.
— Много е хубаво, дето се върна. Не искаш ли след вечеря да отидем до хана?
— Ще видим. Мен повече ми се ще да си постоя тука.
— За там не съм ти писал, но в хана вече има женски. Знам ли, ако искаш, можеш да дойдеш с мене. Сменят ги на всеки две седмици. Де да знам, ако ти се ще да ги огледаш…
— Женски ли?
— Да, на горния етаж. Доста е удобно. Все си мислех, че като си дойдеш…
— Тази вечер не. Може би друг път. По колко взимат?
— По един долар. Бива си ги, повечето са хубавици.
— Друг път — повтори Адам. — Чудно ми е, че са ги допуснали.
— В началото и аз се изненадах. Ама му намериха цаката.
— Често ли ходиш?
— Веднъж на две-три седмици. Тук ми е доста самотно, сам човек…
— Беше ми писал, че смяташ да се ожениш.
— Абе смятах. Но не намерих каквато ми трябва.
Братята заобикаляха главния въпрос от всички страни. От време на време аха да го зачекнат, но мигом се оттегляха към реколти и местни клюки, политика и здравословно състояние. Но знаеха, че рано или късно ще се върнат към него. Чарлз бе по-нетърпелив от Адам да нагази в дълбокото — той бе имал време да обмисли всичко, докато за Адам тази област на мисли и чувства беше нова. Би предпочел да го отложат за някой друг ден, но същевременно бе уверен, че брат му няма да допусне това.
Неочаквано той открито подхвърли:
— Другия въпрос да оставим за утре!
— Разбира се, щом искаш — съгласи се Чарлз. Лека-полека заобиколните теми взеха да се изчерпват.
Прехвърлиха всички познати, всички местни събития. Разговорът се запъна, а времето вървеше.
— Не ти ли се спи? — попита Адам.
— След малко — отвърна Чарлз.
Млъкнаха, а нощта неспокойно се разхождаше около къщата, да ги подсеща и да ги подтиква.
— Как само ми се щеше да бъда на това погребение! — издума Чарлз.
— Сигурно е било страшно шик — каза Адам.
— Не искаш ли да прегледаш изрезките от вестниците? Събрал съм всичко в моята стая.
— Не, тази вечер не.
Чарлз извъртя стола си и подпря лакти на масата.
— Трябва да го измислим — припряно рече той. — Можем да го отлагаме колкото си искаме, но ако щем да пукнем, трябва да измислим какво ще правим.
— Известно ми е — каза Адам. — Просто ми трябваше време да помисля.
— Каква полза? Аз разполагах с време, с време колкото щеш, но се въртя все в затворен кръг. Гледам уж да не мисля, пак се въртя в кръг. Предполагаш, че времето ще помогне?
— Не предполагам. Няма да помогне. Какво искаш първо да обсъдим? Можем да почнем веднага. И без това умът ни е все в това.
— Ами ето тия пари — поде Чарлз. — Повече от сто хиляди долара, цяло състояние!
— Е, какво „тия пари“?
— Добре де, откъде са?
— Мога ли да знам? Казах ти, може и от спекулации. Възможно е някой във Вашингтон да му е уредил нещо.
— Вярваш ли?
— На нищо не вярвам — каза Адам. — Нищо не знам, тъй че в какво да вярвам?
— Но това са много пари — каза Чарлз. — Цяло състояние, което ни е завещано. Ще ни изкара до края на живота, а пък можем да накупим дяволски много земя и тя ще ни се отплаща. Може и да не ти е хрумвало, но ние сме богати. По-богати от всички в нашия край.
Адам се засмя:
— Казваш го така, сякаш са ни осъдили на затвор.
— Но откъде са?
— Какво те е грижа? Най-добре да ги приемем и да им се радваме.
— Не е бил на Гетисбърг. Не е взел участие в нито едно от големите сражения на тази война. Бил е ранен в най-обикновена престрелка. И всичко, което разказваше, е било лъжа.
— Какво искаш да кажеш? — попита Адам.
— Мисля, че той е откраднал парите — сломено каза Чарлз. — Питаш ме, ето, това мисля.
— Имаш ли представа откъде ги е откраднал?
— Не.
— Тогава защо мислиш, че са крадени?
— Защото разправяше лъжи за войната.
— Е, та?
— Щом може да лъже за войната, значи може и да краде.
— Как?
— Беше на длъжности, все големи постове във Великата армия на Републиката. Вероятно е могъл да разполага с касата, да подправя документи…
— Ами щом мислиш така — Адам въздъхна, — пиши им и всичко разкажи! Да си прегледат книжата и ако се окаже вярно, да им върнем парите.
Лицето на Чарлз се бе сгърчило, белегът на челото му — още по-тъмен.
— На погребението му да отиде вицепрезидентът! Президентът праща венец! Половин миля шествие от каляски и стотици пешаци! А знаеш ли кои са му носили ковчега?
— Какво имаш предвид?
— Представи си, окаже се, че е бил крадец. Тогава ще излезе наяве и това, че никога не е бил нито на Гетисбърг, нито никъде. И тогава всеки ще разбере, че е бил и мошеник и че целият му живот е представлявал една страхотна измама. И тогава, дори някога да е казвал истината, никой няма да повярва в това.
Адам седеше неподвижно. Очите му бяха спокойни, но беше нащрек.
— Смятах, че си го обичал — кротко каза той. Почувства се облекчен и освободен.
— Обичах го. И още го обичам. Нали затуй сега ми е толкова гадно. Целият му живот да отиде напразно! А и гробът му! Току-виж го изкопали и го изхвърлят от там! — Възбудата късаше мислите му. — А ти хич ли не го обичаше?
— До този момент не бях сигурен — каза Адам. — Беше ми много объркано какви бива или не бива да са чувствата ми. Не, не го обичах.
— Значи ти е все едно дали животът му е бил пропилян, дали ще изровят нещастното му тяло и дали… О, велики Боже!
